за дълга към удоволствието
Filed in карамфил и канела 5 Comments
След като изпратихме благополучно лятото и есента се настани трайно с дъждовете и пъстрите си цветове, за децата настана времето на есенните подвизи в училище, в парка, в планината и в… кухнята. Всеки сезон е благотворен на идеи за забавления, но есента блести с особено много качества.
Filed in карамфил и канела 7 Comments
Тази сутрин гордо разказах на приятелката си Маха, която е от Ливан, как снощи съм забъркала страхотен хумус, заменяйки патладжана в рецептата с тиква. Тя ме погледна малко подозрително, но бидейки безкрайно учтива все пак прояви интерес към кулинарните ми експерименти. Към края на разговора обаче, изведнъж сепнато ме попита защо правя хумуса с патладжан? Ами той не се ли прави така – с нахут, патладжан и тахан? Озадачената ми физиономия предизвика в нея бурен кикот и накрая стана ясно, че дълги години съм живяла със заблудата, че в хумуса има печен патладжан… 
. Е, утеши ме, че в Англия слагали песто към него, та някак вече не се чувствах чак толкова заблудена.
Filed in карамфил и канела 6 Comments
Не, и този път не съм изпекла някой домашен любимец. Само няколко тави с костенуркови бисквити. Статията е част от новия проект “Детски “Дневник”", в който се включвам и аз със забавни джаджи и вълнуващи рецепти за малчугани и техните родители. За да се разбираме по-добре – ние децата и те нас. Защото рецепта как да бъдеш наистина добър родител няма, но рецпети за хубави бисквити – колкото щеш 
.
Filed in карамфил и канела 9 Comments
Може ли с нещо да се сравни с мекотата в сърцевината на добре узряло авокадо? Обвивката му е набръчкана и грозновата, сякаш ей сега преминала от зеленото към кафявото, на пипане е груба, а през нея като топка кадифе прозира нежността му. Добре узрялото авокадо има нужда от съвсем лек допир с ножа, за да се разтвори, а месото му се изгребва само с пръсти – сякаш достигнало възхода си се превръща в крем от меки вкусове.
Плодовете родени в Централна и Южна Америка винаги са събуждали интереса ми. Ако са откъснати в подходящия момент и са пътували при добри условия, до нас в Европа достигат почти като току-що набрани от дървото, идеални за приготвянето на екзотични сладкиши, гуакамолета, въздушни мусове и сосове. Авокадото, познато още от преди 8000 години сред маите и ацтеките, узрява едва след като бъде откъснато, сякаш му е нужен край, за да започне живота си.
Попаднало в ръцете ми започвам да се чудя – в какво да го превърна? Ясно е, че е съвършено в комбинацията с домат, червен лук, лайм и люта чушка, въху препечен царевиен чипс. Но пък какво му пречи да развихри мекотата си и сред ваниления аромат на някой десерт?
В тези сладки с крема сирене авокадото придава аристократична изтънченост на вкуса – само по себе си то не се усещя, но всяка хапка се разтапя – в началото плавно и почти недуловимо, след миг идва хрупкавостта на маковото семе и накрая вкусът затвърждава позициите си по езика, настоявайки за още и още, и още…
Сладки с крема сирене, авокадо и мак
Авокадото се срязва на две, маха се костилката и вътрешността му се изгребва, слага се в голяма купа и се разбива с миксер заедно с маслото, крема сиренето и пудрата захар. Добавят се ванилият и маковото семе, разбърква се с лъжица. Изсипва се брашното, предварително смесено с бакпулвера и се обърква хубаво – получава се гъсто, лепкаво и меко тесто – ако лъжицата не се справя, доомесете с ръце.
Взема се шприц или пош и се избира накрайник с широк, назъбен отвор. Пълни се от сместта и в тава, застлана с хартия за печене, се шприцоват малки сладки. Пекат се в предварително загрята на 180 г. фурна, докато ръбчетата им покафенеят леко – не ги препичайте, за да останат меки.
Съхраняват се в затворен съд, най-добре в особено фотогенични буркани и се излапват тайно през нощта, докато останалите лакомници спят .
Снимки: Димитър Катерински
Filed in карамфил и канела 7 Comments
Има ли по-съвършена комбинация от тази на черен хляб, домати и свежо сирене? Трите вкуса се съчетават така прекрасно, че са си напълно самодостатъчни. Първо коричката на хляба – твърда, а душата му мека и с дъха на цели зърна. После сочната сърцевина на домата, мека, почти без вкус на плод и влага, която попива бавно в трохите. И накрая сиренето – солено, точно колкото трябва, пръхко и ронливо, завършва идеалната симфония на хапката.
Galrette. Галетът във френската кухня може да бъде много неща – от маслен сладкиш в Бретан до тънка палачинка с брашно от спелта в Нормандия. Въпреки многото лица има една детска песничка, която описва най-характерната му черта, а всичко друго са подробности, оставено на въображението: “J’aime la galette, savez-vous comment ? Quand elle est bien faite, avec du beurre dedans” – “Обичам галет, знаете ли как? Когато е направен добре, пълен с масло”.
Хубавото, безсолно масло е тайната на тестото за галета, която винаги го прави съвършен – дали отгоре ще е покрит с патладжани и сушени домати или със сини сливи, окъпани в захар, ако тестото е достатъчно маслено и ароматно, добрият резултат е гарантиран.
Но ние сме авантюристи, нали? Къде е предизвикателството, когато знаем, че рецептата ще се получи идеално, просто ако спазим задължителното условие? И какво ще се случи, ако го пропуснем?
Случва се ето този галет. С пълнозърнесто брашно, което след изпичане има невероятен характер – незабравим, с вкус на земя и спомени на жито. И зехтин, от онзи хубавия, който е смес от черни и бели маслини, обрани навреме, точно когато са уловили потайната нишка на съвършеното количество слънце и тръпчивост. Ей тази нишка търсим в дъха, който се измъква от стъкленото шише, няма ли я… губи се цялата композиция на тестото. Маслото е съвсем малко, за да сме честни все пак към традициите, но то идеално се съчетава със зехтина, придавайки му мекота на струйката.
Сърцето на галета е пълно със свежестта на леко сладката рикота. Сладка не като захар, а като неузрял плод, все още неуврен в себе си, готов да поеме или допълни други аромати, да се отдаде на силата на тестото и да полегне в прегръдката му без съпротивление. В нея обаче се е скрила друга тайна. Прясната, току- що откъсната мащерка, смачкана между пръстите, за да отвори всичките си сетива, клонче или две, колкото е нужно.
И накрая дивите домати. Не онези идеално кръглите, съвършено червените и гладко оформените. А дивите малки доматчета в тъмно зелено с фини кафеви нишки, бледо розово, под което прозират семките, онези с жълтото на изгрева и оранжевото на залеза, всяко от които има собствена идея какъв вкус трябва да носи един истински домат. Онези, които пазят нежни спомени за лятото, когато са били родени и за есенния звук, когато са били откъснати.
Галет с рикота и домати
От зехтина, маслото, жълтъка, водата, брашното, содата, солта и сусама се омесва меко и еластично тесто – продуктите се добавят в изписаната последователност. Полученото тесто е с гладка консистенция, удобно за работа. Оставя се да отдъхне.
Прясната мащерка се накълцва или смачква с пръсти (аз използвах само листенцата на две дълги клончета) и се добавя към рикотата заедно със солта, обърква се добре. Доматчетата се нарязват на малки кръгчета с остър нож.
Тестото се разточва на голям тънък кръг. В средата му се изсипва рикотата и се разстила по кръга, като от ръба му се оставят поне 2-3 см. празен борд. Върху рикотата се нареждат доматите и отгоре се заливат с тънка струйка зехтин. Краищата на тестото се прегъват внимателно към центъра, като трябва да покриват малка част от плънката. Там където сгъвките на платката се срещат се притиска по-силно, за да не се разделят при печенето.
Галетът се пече на 180 градуса около 30 мин. или докато тестото покафенее приятно, рикотата се стегне в средата, а доматчетата изгубят част от сочността си. След като е готов се изважда от фурната и се охлажда добре върху решетка.
Преди сервиране се нарязва на триъгълни парчета. Поднася се с чаша червено вино. Опитва се. Не е ли това най-съвършената комбинация от вкусове?
Снимки: Димитър Катерински
Filed in карамфил и канела 5 Comments
Как се чувства джинджифилът между пръстите? Мирише на сладост и е тръпчив като сърцевината на мида. Остава за дълго, настърган на бавно ренде. Но първо… първо трябва да се избере от сергията. Средно голям корен, с повечко разклонения, за да придобива смешни форми, когато си отрязвам по мъничко от него. После го обелвам нежно, като люспата на добре сварен картоф. Месото му е гладко, с цвят на младо лято. Настърган се промъква в шепите като коса от водорасли. Посипва се тежко в тигана и остава още дълго време по върховете на ръцете ми. Помирисвам ги често, докато готвя, за да си спомня рецептата.
Избирам си и грейпфрут, стегнат, с жълтеникаво-розова кора, а вътрешността му е пурпурна и сочна. Отрязвам големи парчета и ги смачквам с пръсти, докато пулпата се измъкне от нежната обибвка, а сокът се търкулне по стените на бялата паничка и се срещне със соевия сосо и белия пипер. Никакви прозаични лимони, киселото може да бъде толкова различно.
За мангото отивам в специалния магазин с пресните екзотични плодове. Там винаги ми се завива свят от изобилието на странни вкусове, цветовете на тиквата, очакващи някой да ги панира, бананите за готвене, узрялото авокадо с бръчки на старост по кафявата обвивка и младата си зеленикава душа, драконовите плодове с розовата си кора, плодовете на кактуса в своето пустинно жълто и разбира се – мангото. Взимам най-несъръзмерното, онова, което е наполовина зелена и наполочина червено, без да е презряло и да се е отрупало с власинки около костилката.
Вкъщи го разрязвам внимателно, защото не се поддава лесно. Лапвам едно парченце, ей така, докато режа останалите на малки спретнати кубчета и то се търкулва по езика ми – влажно, гладко, омайно, сладникаво, в оранжевия си възход с вкус на Мексико.
Взимам шепа хималайски басмати ориз. Не го кисна, не го измивам десетина пъти, само изплаквам бързо в ледена вода и внимавам да не избяга от уплах всичко, което носи със себе си. Така не му трябват никакви подправки – само белите зрънца и омайният дъх на мускус остава в тенджерата – веднъж отделил се при кипене и после завърнал се обартно, за да попие в разтворените от жажда семена.
Захлупвам го и оставям да изчака пилето, което пие все още маринатата, да изчака срещата му с мангото и кашуто в дълбокия тиган, за да се присъедини триумфално едва в бялата чиния, когато дойдат първите минути на вечерята.
Пиле с манго и кашу
2 пилешки гърди
1 средно голямо манго (зелено-червено)
1/2 ч.ч. кашу (предпочитам сурово, но и печеното върши работа)
марината:
1 с.л. соев сос
2 с.л. пресен сок от грейпфрут
1/2 ч.л. бял пипер
1/2 ч.л. захар
1/2 ч.л. сол
1/2 ч.л. царевично нишесте
1 ч.л. настърган корен от джинджифил
глазура:
1/2 ч.л. царевично нишесте
1 ч.л. вода
Filed in карамфил и канела 18 Comments
В продължение на много години всяка сутрин се будехме с тази мелодия от саундтрака на филма за Амели Пулен. Дори и сега, понякога, си я пускам в ранните следобеди, когато светлината е равна, лежа с разперени ръце и крака на леглото и слушам, докато се изпълня с живот. В тези мигове ми се струва, че това са най-съвършените звуци създавани някога за акордеон. Или изобщо.
Помня, че когато гледах филма за първи път ми направи впечатление сливовият сладкиш, който приготви Амели, но така и не разбрах какъв точно е. За сметка на това преди година попаднах на случаен блог, в който мистерията беше разконспирирана. Признавам, че изделието ми се стори грозновато, а сливите не са любимия ми плод, но мисълта за онази мелодия ме преследваше упорито и най-вече заради нея реших да го направя.
Защото този сладкиш има вкуса на онази мелодия! Как да ви го опиша? Представете си многопластова пита, не представете си многопластова пита и пухкавостта на кейк в едно, добавете нежно масло, което е танцувало страстно с чаша захар, докато се е разтопило и камарилизирало от омая и сред целия този сладостен разкош се е търкулнала киселостта на предвещаващите есен сливи. Точно като акордеон, от който се лее мелодия с вкус на живот.
Второто, което ме привлече, беше интересната технология за направа на тестото. Основната рецепта е за френски сладкиш, наречен Kouign Amann – омесва се семпло тесто, което обаче е с мая и буквално се напълва с хладно масло и захар, които пък при печене се разливат по пластовете му, бълбукат, извират през процепите, в средата се превръщат в напоителен сироп, а по повърхността в омаен карамел, който лепне по небцето. А там, където са били сливите, остава влажна и нежна, почти кремообразна сърцевина.
Не, сладкишът на Амели Пулен, не е от най-красивите и изпипаните, иделно фотогенични за снимка. Но пък колко е вкусен! Ухае на нещо познато, което така и не успях да разгадая, разтапя се на езика като мечтание, звучи като мелодията с акордеона и киселее като самият живот.
Сливовият сладкиш на Амели Пулен
(Източник: whiskflipstir.com)
) и охладеното тесто се ратзочва по дължина, прегъва се отново, разточва се още веднъж, но не много усърдно – както е при тестото за кроасани например, идеята не е да поеме маслото, а само да се разнесе по него. Получава се лепкава захаросана маса, която отново се сгъва на квадратно пакетче и се оставя за още 30 мин. в хладилника.
.
В продължение на много години всяка сутрин се будехме с тази мелодия от саундтрака на филма за Амели Пулен. Дори и сега, понякога, си я пускам в ранните следобеди, когато светлината е равна, лежа с разперени ръце и крака на леглото и слушам, докато се изпълня с живот. В тези мигове ми се струва, че това са най-съвършените звуци създавани някога за акордеон. Или изобщо.
Помня, че когато гледах филма за първи път ми направи впечатление сливовият сладкиш, който приготви Амели, но така и не разбрах какъв точно е. За сметка на това преди година попаднах на случаен блог, в който мистерията беше разконспирирана. Признавам, че изделието ми се стори грозновато, а сливите не са любимия ми плод, но мисълта за онази мелодия ме преследваше упорито и най-вече заради нея реших да го направя.
Защото този сладкиш има вкуса на онази мелодия! Как да ви го опиша? Представете си многопластова пита, не представете си многопластова пита и пухкавостта на кейк в едно, добавете нежно масло, което е танцувало страстно с чаша захар, докато се е разтопило и камарилизирало от омая и сред целия този сладостен разкош се е търкулнала киселостта на предвещаващите есен сливи. Точно като акордеон, от който се лее мелодия с вкус на живот.
Второто, което ме привлече, беше интересната технология за направа на тестото. Основната рецепта е за френски сладкиш, наречен Kouign Amann – омесва се семпло тесто, което обаче е с мая и буквално се напълва с хладно масло и захар, които пък при печене се разливат по пластовете му, бълбукат, извират през процепите, в средата се превръщат в напоителен сироп, а по повърхността в омаен карамел, който лепне по небцето. А там, където са били сливите, остава влажна и нежна, почти кремообразна сърцевина.
Не, сладкишът на Амели Пулен, не е от най-красивите и изпипаните, иделно фотогенични за снимка. Но пък колко е вкусен! Ухае на нещо познато, което така и не успях да разгадая, разтапя се на езика като мечтание, звучи като мелодията с акордеона и киселее като самият живот.
Сливовият сладкиш на Амели Пулен
(Източник: whiskflipstir.com)
) и охладеното тесто се ратзочва по дължина, прегъва се отново, разточва се още веднъж, но не много усърдно – както е при тестото за кроасани например, идеята не е да поеме маслото, а само да се разнесе по него. Получава се лепкава захаросана маса, която отново се сгъва на квадратно пакетче и се оставя за още 30 мин. в хладилника. .
Filed in карамфил и канела 9 Comments
Много искам да се храня здравословно, ама много. От години обаче се опитвам да разбера какво точно означава това. Разделно хранене? Суровоядство? Повечко протеини? Сокове и фотосинтеза? Био моркови с био орехи, наръсени с био зехтин и био сол? Така и все още не съм разбрала точно, но пък не се предавам. През това време съм изяла много яйца от живеещи в щастлив унес кокошки – вярвайте ми 
.
Поне за мен множеството разнопосочна информация е изключително объркваща. Едни твърдят, че веганството ще спаси света, а други ни убеждават, че свинските пържоли изграждат червената пътека по пътя към Рая. А понеже ми се иска част от рецептите тук да започнат да се превръщат в “здравословни”, май първо трябва да напиша какво означава това за мен, а току виж се окаже същото и за някои от вас.
И така, реших да се хвана за първия съвет от сагата “здравословно хранене”: вслушай се в тялото си!
И така започнах упоритото вслушване, стараейки се да игнорирам призивите за бургер и пържени картофки, както и тези за кезекухен с праскови и шоколадов сос. В началото доста трудно се различават отделните позиви на организма, но в крайна сметка след упорито преследване с него се разбрахме, че си падам и по всякакъв зеленчук, бобови растения, ориз, картофи, пълнозърнест хляб, малко червени плодове и пилешко месо веднъж месечно. В този ред.
Втората стъпка беше четене и усилно търсене на заместители на традиционните храни. За моя голяма радост в Германия успявам да открия почти всичко, за което само съм чела преди (е, стига да разбера как точно се казва на немски) и следователно замених: бялата захар със сироп от Агаве, Мусковадо/Демерера или Меласа; бялото брашно остава само за сладкиши при много специални случаи, на негово място идват: ръжено, пълнозърнесто, от спелта, оризово, от амарант или киноа; зехтинът винаги е бил на почит у дома, но пък сега до него се нареждат и олиото от орехи или сусам, както и маслото Гхи (вместо обикновено) и кокосовото масло; хималайската сол замени обикновената; добавих в менюто си: тофу, сурови какаови зърна, сусамов тахан, бананов чипс, зелен чай, сладки картофи, кафяв и жасминов ориз, неолющен сусам, тапиока и сок от нар.
Третата стъпка е замяната на голяма част от дълготрайните продукти с био такива, което тук не оскъпява кой знае колко нещата, а често се случва цените им да са по-ниски или еквивалентни на обикновените. Опитвам се да купувам зеленчуци и плодове местно производство (един от стимулите ми да науча немски е възможността да се разбирам с хората на пазара), но това не е някакъв недостатък – франконските краставици си имат чудесен вкус .
Четвъртата стъпка е свързана с това кога и как се храня. Започнах да закусвам, под вещия надзор на Д., защото от дете искрено ненавиждам този процес, а вечерята се стараем да е преди 20:00 часа или изобщо да я няма. Защо това за мен е “здравословно”? Защото, когато ям късно вечер, след това ме боли стомахът, а на следващият ден ми е тежко и тялото ми задържа много вода. Освен това готвя за всяко ядене, по малки количества, закуската обаче приготвям от вечерта, за да нямам оправдание сутринта да я пропусна. При готвене пържа много рядко, но така или иначе никога не съм го правила – постигам страхотни омлети само с капка мазнина, а тиквичките на грил тигана стават прекрасни на вкус след известно време предъвкване. Едва ли бих се отказала някога от приготвянето на изкусителни сладкиши с много шоколад или уханни хлябове с кашкавал и маслини, но пък винаги може да се намери кой да ги изяде, не е задължително да бъда аз .
Това реално погледнато не са кой знае какви промени, но за мен са малки стъпчици към нещо, което винаги съм искала да постигна. Всъщност той процесът на здравословно хранене край няма, а и не мога да се лъжа – не винаги е особено вкусно. Но пък постепенно започвам да разбирам на какво тялото ми вдига палци горе и след какво му се иска да остане цял ден в леглото. Разбира се и карането на колело, разходките, йогата, веселбата с малки гирички, приятните занимания, любовта и чашата бира от време на време спомагат за едно по-хубаво настроение. Защото има ли нещо по-важно от това днес да ни е вкусно, леко, весело, доволно и споделено?
А сега в духа на този дълъг и скучноват пост идва рецептата, която за мен е много вкусна и свежа. В нея има доста “фалишиви” неща – нито спагетите са спагети, нито рагутото е с месо, но пък резултатът е изненадващо приятен. Ако обичате копър, не се свенете да добавите, аз лично го ненавиждам с цялото си сърце.
“Спагети” от тиквички с “рагу” от леща
за 2 порции
Фурната се загрява на 200 градуса. Тиквичките се “нарязват” с картофобелачка на тънки широки лентички, нареждат се в голяма тава, поръсват се с малко зехтин и сол и се запичат до омекване (без да покафеняват) – при мен останаха леко сурови, така че ако не ви допада подобен вкус проверявайте с опитване.
В дълбок тиган се загряват 2 с.л. зехтин на ниска температура и лещата се задушава с доматите и доматеното пюре, докато сместта се сгъсти, посолява се на вкус.
Тиквичките се сервират “подредени” като спагети, върху тях се разпределя лещата и отгоре се поръсват с настърган пармезан. Изяждат се колкото е възможно по-бавно, за пълна наслада на вкусовете.
Много искам да се храня здравословно, ама много. От години обаче се опитвам да разбера какво точно означава това. Разделно хранене? Суровоядство? Повечко протеини? Сокове и фотосинтеза? Био моркови с био орехи, наръсени с био зехтин и био сол? Така и все още не съм разбрала точно, но пък не се предавам. През това време съм изяла много яйца от живеещи в щастлив унес кокошки – вярвайте ми .
Поне за мен множеството разнопосочна информация е изключително объркваща. Едни твърдят, че веганството ще спаси света, а други ни убеждават, че свинските пържоли изграждат червената пътека по пътя към Рая. А понеже ми се иска част от рецептите тук да започнат да се превръщат в “здравословни”, май първо трябва да напиша какво означава това за мен, а току виж се окаже същото и за някои от вас.
И така, реших да се хвана за първия съвет от сагата “здравословно хранене”: вслушай се в тялото си!
И така започнах упоритото вслушване, стараейки се да игнорирам призивите за бургер и пържени картофки, както и тези за кезекухен с праскови и шоколадов сос. В началото доста трудно се различават отделните позиви на организма, но в крайна сметка след упорито преследване с него се разбрахме, че си падам и по всякакъв зеленчук, бобови растения, ориз, картофи, пълнозърнест хляб, малко червени плодове и пилешко месо веднъж месечно. В този ред.
Втората стъпка беше четене и усилно търсене на заместители на традиционните храни. За моя голяма радост в Германия успявам да открия почти всичко, за което само съм чела преди (е, стига да разбера как точно се казва на немски) и следователно замених: бялата захар със сироп от Агаве, Мусковадо/Демерера или Меласа; бялото брашно остава само за сладкиши при много специални случаи, на негово място идват: ръжено, пълнозърнесто, от спелта, оризово, от амарант или киноа; зехтинът винаги е бил на почит у дома, но пък сега до него се нареждат и олиото от орехи или сусам, както и маслото Гхи (вместо обикновено) и кокосовото масло; хималайската сол замени обикновената; добавих в менюто си: тофу, сурови какаови зърна, сусамов тахан, бананов чипс, зелен чай, сладки картофи, кафяв и жасминов ориз, неолющен сусам, тапиока и сок от нар.
Третата стъпка е замяната на голяма част от дълготрайните продукти с био такива, което тук не оскъпява кой знае колко нещата, а често се случва цените им да са по-ниски или еквивалентни на обикновените. Опитвам се да купувам зеленчуци и плодове местно производство (един от стимулите ми да науча немски е възможността да се разбирам с хората на пазара), но това не е някакъв недостатък – франконските краставици си имат чудесен вкус .
Четвъртата стъпка е свързана с това кога и как се храня. Започнах да закусвам, под вещия надзор на Д., защото от дете искрено ненавиждам този процес, а вечерята се стараем да е преди 20:00 часа или изобщо да я няма. Защо това за мен е “здравословно”? Защото, когато ям късно вечер, след това ме боли стомахът, а на следващият ден ми е тежко и тялото ми задържа много вода. Освен това готвя за всяко ядене, по малки количества, закуската обаче приготвям от вечерта, за да нямам оправдание сутринта да я пропусна. При готвене пържа много рядко, но така или иначе никога не съм го правила – постигам страхотни омлети само с капка мазнина, а тиквичките на грил тигана стават прекрасни на вкус след известно време предъвкване. Едва ли бих се отказала някога от приготвянето на изкусителни сладкиши с много шоколад или уханни хлябове с кашкавал и маслини, но пък винаги може да се намери кой да ги изяде, не е задължително да бъда аз .
Това реално погледнато не са кой знае какви промени, но за мен са малки стъпчици към нещо, което винаги съм искала да постигна. Всъщност той процесът на здравословно хранене край няма, а и не мога да се лъжа – не винаги е особено вкусно. Но пък постепенно започвам да разбирам на какво тялото ми вдига палци горе и след какво му се иска да остане цял ден в леглото. Разбира се и карането на колело, разходките, йогата, веселбата с малки гирички, приятните занимания, любовта и чашата бира от време на време спомагат за едно по-хубаво настроение. Защото има ли нещо по-важно от това днес да ни е вкусно, леко, весело, доволно и споделено?
А сега в духа на този дълъг и скучноват пост идва рецептата, която за мен е много вкусна и свежа. В нея има доста “фалишиви” неща – нито спагетите са спагети, нито рагутото е с месо, но пък резултатът е изненадващо приятен. Ако обичате копър, не се свенете да добавите, аз лично го ненавиждам с цялото си сърце.
“Спагети” от тиквички с “рагу” от леща
за 2 порции
Фурната се загрява на 200 градуса. Тиквичките се “нарязват” с картофобелачка на тънки широки лентички, нареждат се в голяма тава, поръсват се с малко зехтин и сол и се запичат до омекване (без да покафеняват) – при мен останаха леко сурови, така че ако не ви допада подобен вкус проверявайте с опитване.
В дълбок тиган се загряват 2 с.л. зехтин на ниска температура и лещата се задушава с доматите и доматеното пюре, докато сместта се сгъсти, посолява се на вкус.
Тиквичките се сервират “подредени” като спагети, върху тях се разпределя лещата и отгоре се поръсват с настърган пармезан. Изяждат се колкото е възможно по-бавно, за пълна наслада на вкусовете.
Filed in карамфил и канела 4 Comments
Липсва ми лятото в България, с вечерите, в които сумракът носи само лека прохлада и можеш с часове да оставиш ръцете си голи в тъмното, преди да пътърсиш спасителната ласка на някоя жилетка. Сигурно, защото тук е все прохладно, а последните седмици направо студено за края на юни и ми се иска поне за малко да спре да духа, вали или да е облачно. Не, че съм почитател на големите горещини, напротив, но летните вечери на открито винаги са карали сърцето ми да пее с насладата на развилнял се щурец.
Затова и реших напук да се събуя боса, да си напълня шепите с червени плодове и да сготвя ястие, което носи дъха на упойващо лято най-вече заради това, че го опитах за първи път в най-горещата държава, в която съм била. Усещането да ядеш марокански кус-кус със зеленчуци на открития площад в Маракеш, докато температурата е 47 градуса и около теб се вихрят тълпи от хора, пушеци, аромати и пустинна буря няма как да бъде претворено в домашна обстановка, но вкусът му носи много от тази топлина. Хапка след хапка, докато главата се замае, а стомахът не запее за жътва и прашни лозя.
Марокански кус-кус със зеленчуци
за 2 порции
Кус-кусът се приготвя според указанията на опаковката – в моят случай го залях с много горещ домашен зеленчуков бульон и го оставих да набъбне за около 30 мин. Ако го варите – добавете му само малко мазнина и сол, няма нужда от други подправки. Готовият кус-кус се оставя да се охлади леко и се обърква с 1 с.л. зехтин.
Всички зеленчуци се обелват и нарязват на едри кубчета. В дълбок тиган се загрява олио и се запържва леко наразаният на дребно лук. Котлонът се намаля и се добавят останалите зеленчуци, сипват се 150 мл. вода и по щипка от подправките. Сместта се оставя да къкри на бавен огън – важното е зеленчуците да се разварят и сготвят бавно, за да поемат аромата си и да напълнят сърцевината си с вкуса на подправките. От последните добавете количество по собствена преценка (в тази рецепта се разчита на щедростта), като наблегнете на червения пипер и индийското къри и в никакъв случай не пропускайте канелата – именно тя сплотява останалите вкусове и ги превръща в леко пареща магия.
Сервирайте кус-куса с зеленчуковата смес върху него и гарнирайте с листа прясна мента, африканско бяло вино с много лед и газирана вода. Арбският хляб и лютивият доматен сос са бонус, който никак не би бил излишен .
Filed in живот като на кино 7 Comments
Голямото Великденско бъркане, месене, печене и боядисване тази година заменихме с пътешествие и да си призная никак, ама никак не съжалявам . Организацията се стече в последния момент, защото планираният за заминаване ден някак дойде прекалено бързо и успя да ни изненада, но пък се получи вълшебно – с помощта на много влакове, един ферибот и един самолет за десет дни успяхме да видим Венеция, Верона, Милано, Лондон, Дувър, Кале, Дижон и Цюрих.
Но за пътешествието ще разказвам в следващия пост, този ще бъде само вкусен. Не съжалявам, че пропуснах месенето на козунаци, защото преди празника успях да опитам доста от рецептите, които си бях набелязала, а в различните градови вкусих неща, които отдавна дразнят въобръжението ми.
Италия отново ме покори с фокачите си, не толкова с пицата, макар да съм й голям любител. Фокача с маслини, с пармезан, с доматчета, с лук, на малки кръгчета или плоски парчета – ароматна, пухкава, леко хрупкава отвън и с нежна сърцевина. Във Верона открих съвършените кроасани с пълнеж от кайсиево сладко – леко сочни и с ароматна глазура, чудесен акомпанимент на силното еспресо.
В Лондон нямаше как да пропусна известните hot cross buns, които се сервират там традиционно за Великден – малки пухкави питчици, с аромат на канела и боровинки. Да си призная не ме впечатлиха особено, но може би не съм попаднала на идеалните или просто упорито свързвам канелата с Коледа.
Едно посещение в Националната галерия напълни душата ми с изкуство, а спретнато подредените в кафенето сладкиши за следобедния чай задоволиха и вкусовите ми рецептори. Най-после опитах лимонова тарта, която все отлагам да си направя вкъщи, защото ще трябва да си я ям сама – маслена коричка, нежен лимонов пълнеж и освежаващо киселичка, сякаш похапваш резени лимон, поръсени със захар. Д. се спря на многооо шоколадов сладкиш, с кадифена сърцевина и горчиво какао. Чаят, да си призная, го пропуснахме, но и капучиното свърши идеална работа .
Любимите ми сладки шортбред също не бяха подминати, но най-много ми харесаха онези на съвсем тънки кръгчета, леко хрупкави и според описанието ръчно направени с био продукти.
О! И мога да напиша ода за пленителната английска закуска от бъркани яйца, телешко кюфтенце, картофено кюфте и препечен английски мъфин с масло… Звучеше ми ужасяващо, но се оказа изключително вкусно, с меки аромати и засищащо за почти цял ден бродене из забележителностите на града.
В Дижон се сдобих с малко бурканче от прочутата им горчица с добавка на провансалски подправки, която очаква специалните си пет минути слава, за да бъде опитана. Разнообразието на горчици, което се ширеше на съботния открит пазар там ми докара световъртеж – с вино, с чесън, с добавка на ким и артишок, със сушени боровинки, диви гъби или естрагон…
Великден посрещнахме в Цюрих със закуска в хотела, която ни изненада с боядисани яйца и козунак във вид, който е популярен в Западна Европа за празника. Не особено сладък обреден хляб, без конци и леко сбит, но намазан с масло и малиново сладко е прекрасен.
Ароматът на непознати сладкиши за мен си остава неизменна брънка от всяко пътешествие, редом с удоволствието да се отпусна на седалката във влака и да очаквам с нетърпение всяко ново място. Вкусно, непознато, шумно, със свой специфичен аромат, душа и магично настроение.Голямото Великденско бъркане, месене, печене и боядисване тази година заменихме с пътешествие и да си призная никак, ама никак не съжалявам . Организацията се стече в последния момент, защото планираният за заминаване ден някак дойде прекалено бързо и успя да ни изненада, но пък се получи вълшебно – с помощта на много влакове, един ферибот и един самолет за десет дни успяхме да видим Венеция, Верона, Милано, Лондон, Дувър, Кале, Дижон и Цюрих.
Но за пътешествието ще разказвам в следващия пост, този ще бъде само вкусен. Не съжалявам, че пропуснах месенето на козунаци, защото преди празника успях да опитам доста от рецептите, които си бях набелязала, а в различните градови вкусих неща, които отдавна дразнят въобръжението ми.
Италия отново ме покори с фокачите си, не толкова с пицата, макар да съм й голям любител. Фокача с маслини, с пармезан, с доматчета, с лук, на малки кръгчета или плоски парчета – ароматна, пухкава, леко хрупкава отвън и с нежна сърцевина. Във Верона открих съвършените кроасани с пълнеж от кайсиево сладко – леко сочни и с ароматна глазура, чудесен акомпанимент на силното еспресо.
В Лондон нямаше как да пропусна известните hot cross buns, които се сервират там традиционно за Великден – малки пухкави питчици, с аромат на канела и боровинки. Да си призная не ме впечатлиха особено, но може би не съм попаднала на идеалните или просто упорито свързвам канелата с Коледа.
Едно посещение в Националната галерия напълни душата ми с изкуство, а спретнато подредените в кафенето сладкиши за следобедния чай задоволиха и вкусовите ми рецептори. Най-после опитах лимонова тарта, която все отлагам да си направя вкъщи, защото ще трябва да си я ям сама – маслена коричка, нежен лимонов пълнеж и освежаващо киселичка, сякаш похапваш резени лимон, поръсени със захар. Д. се спря на многооо шоколадов сладкиш, с кадифена сърцевина и горчиво какао. Чаят, да си призная, го пропуснахме, но и капучиното свърши идеална работа .
Любимите ми сладки шортбред също не бяха подминати, но най-много ми харесаха онези на съвсем тънки кръгчета, леко хрупкави и според описанието ръчно направени с био продукти.
О! И мога да напиша ода за пленителната английска закуска от бъркани яйца, телешко кюфтенце, картофено кюфте и препечен английски мъфин с масло… Звучеше ми ужасяващо, но се оказа изключително вкусно, с меки аромати и засищащо за почти цял ден бродене из забележителностите на града.
В Дижон се сдобих с малко бурканче от прочутата им горчица с добавка на провансалски подправки, която очаква специалните си пет минути слава, за да бъде опитана. Разнообразието на горчици, което се ширеше на съботния открит пазар там ми докара световъртеж – с вино, с чесън, с добавка на ким и артишок, със сушени боровинки, диви гъби или естрагон…
Великден посрещнахме в Цюрих със закуска в хотела, която ни изненада с боядисани яйца и козунак във вид, който е популярен в Западна Европа за празника. Не особено сладък обреден хляб, без конци и леко сбит, но намазан с масло и малиново сладко е прекрасен.
Ароматът на непознати сладкиши за мен си остава неизменна брънка от всяко пътешествие, редом с удоволствието да се отпусна на седалката във влака и да очаквам с нетърпение всяко ново място. Вкусно, непознато, шумно, със свой специфичен аромат, душа и магично настроение.