Анасон и куркума е доста необичайна комбинация за сладкиш. Всъщност, ако не го бях опитала преди това, никога не бих се захванала да го приготвям сама. Освен, че звучи странно, и видът му не е нищо особено.
Но както се получава често при мен и леко консервативния ми вкус, този ливански сладкиш, наречен “Сфуф”, ми хареса много. Отлежавайки в метална кутия с всеки изминал ден става все по-плътен и наситен и неизменно ме привлича, докато си приготвям чаша след чаша ментов чай.
Седя на избеляващ син диван, под малък бял прозорец. Пантите му скърцат глухо, когато го отварям, за да пусна снегът да влезе вътре и да полепне по сгорещените ни лица. Докато навън вие бурята, Маха пее на арабски истории за любов, а свекърва й реже лук и ми разказва спомени за рецептите на нейната баба. От тенджерата на котлона се надига пара с аромат на нещо, което ми нашепва за изгубени детски дни, поръсени с дафинов лист и малки стръкчета сух карамфил. Къкри, шумоли, ръцете им не спират, а аз бавно си записвам техните истории.
От толкова много печене на сладкиши, вкусът ми се е уморил. Не усеща ванилията, нито джинджифила, а канелата почти му причинява желание да се скрие под леглото. Всъщност това се случва всяка година, традиционно през януари, и продължава няколко седмици. Тогава фурната се наслаждава на студа и си почива от нахалните, препълнени тави, а аз отварям широко прозорците, за да можеш леденият вятър да прогони дъха на мед и карамфил, които се спотайват по ъглите.
Любовта ми към анасона датира едва от скоро. Или по-точно казано към малките му семенца, които имат фин и лек аромат, за разлика от натрапчивата сила на звездовидния. Той пък е много красив за Коледна украса и може да участва във всякакви декоративни композиции.
Дори само щипка ситно смлян анасон превръща и най-обикновения сладкиш в незабравим вкус. В него има нещо толкова екзотично и носталгично, че дори и да не ви допада много аромата му, трябва да опитате поне веднъж да го включите в някое ястие.
Един от плюсовете на това да учиш чужд език в чужда държава е, че по време на курсовете срещаш много и различни хора от всички краища на света. Установих, че се изисква известна доза дипломация, за да общувате успешно, най-вече в шегите, защото културните различия понякога правят комуникацията леко напрегната.
За човек като мен, който прекарва голяма част от времето си в смях, си беше истинско предизвикателство да нагласям смешните си вълни на английски, испански и като напреднах с немския – и на немски. Да призная с последния хич не ми се получават успешно, но има време, все някой ден и това ще стане 
.
Странно, но винаги, когато чуя “кантучини”, мисълта ми литва първо към Ротердам, а не към Италия, която е родина на тези знаменити бисквити. Спомням си късен септемврийски следобед, кафене на ръба на водата, холандски къщи-лодки, горчиво еспресо и дребнички, колкото за една хапка, кантучини с лавандула.
Явно вкусът им е бил така завладяващ, че се е подслонил завинаги на върха на езика ми, редом с червеникавия залез, шумоленето на водата и намигащите ми стъклени покриви.
Често съм споделяла отегчението си от прозаичността на ябълките и възхищението си към богатството на крушите – сладки, сочни, с аромат, който те омайва, въображение на езика, което се разпалва след всяка хапка. За разлика от ябълките, крушите не се нуждаят от канела, на тях много повече им отива парливостта на джинджифила.
Един от основните недостатъци на порастването са, че с времето става все по-трудно да отваряме сърцето си напълно за нови приятели. Колкото повече годините се търкулват, толкова повече душата ми става подозрителен скъперник, който си мери думите и рядко успява да се разкрие напълно, да бъде истински непринудена и спонтанна в обичта си. Нося в себе си хора, които са станали неизменна част от мене и имам само два избора – или напълно да ги приема, като крила на пеперуда върху раменете си, или да се отрека изцяло от тях.
Есента ми дойде на гости вкъщи с най-ярките си цветове, скътани в разцвета на изсъхването. В тиквите и крушите, в разпукването на лешниците и меката сочност на кестените. В горите около града, пълни с мека шума, която прегръща влажната земя. В ухаещата на пушек мъгла рано сутрин и щипещия студ късно вечер, който се отразява във фаровете.
Има нещо много вълшебно в мисълта, че можеш да хванеш златна рибка, която да ти изпълни три желания. А вълшебствата са здраво оплетени в нишката на всяко детство, като трудно се забравят и понякога подмамват дори и нас възрастните с отшумелите си магии. Разочарованията не означават много, когато си на 5 години и се забравят толкова бързо, че в сърцата на малчуганите винаги има осигурена благотворна почва за мечтания.