Тази глава е недовършена, но пък по-добре да я псуна така, отколкото никак. След нея Дара излиза във ваканция за неопределено време.

Глава 6

 Следващите три дни прекарвам в неорганизирани опити да си приготвя багажа. Никога не ме е бивало в преценяването на вещите, какво ще ми е нужно и какво не. Предпочитам да не взимам почти нищо, вместо да влача излишни сакове, но все пак си налагам да направя някакъв списък. Забравила съм какво има в къщата, къде прибрахме посудата на баба, одеялата наръсих ли с нафталин или ги раздадох на съседките? Изсипвам всичко от гардеробите на пода и по цял ден прескачам купчини от дрехи, книги, чаршафи, чинии, вилици и лъжица, кога съм си купила преса за гофрети и защо имам два тостера?!? И трите вечери се виждам с Мая и Алекс, и макар с радост да оставям разхвърляните вещи зад гърба си, жалостивите и неразбиращи погледи на двете ми идват в повече. Нито с тях ми е добре, нито сама вкъщи. Подскачам нервно, като ощипана кокошка и се чудя какво да правя с ръцете си. Звънях няколко пъти на Момчил, но той все ми казваше, че е зает и не може да говори с мен, докато накрая се отказах.

В събота вечерта най-после притихвам. Събрала съм солидно количество багаж, който да взема с мен, подредила съм всичко обратно в шкафовете, измих дори прозорците и накрая си отворих бутилка сайдер. Сега ми остава само да се вслушвам в нощта, докато чакам да дойде утре. Утре, в неделя, заминавам. Оглеждам се в притихналата ми, любима София и в потъмнялата Витоша, над която няма ни една звезда. Нощният шум е така непрестанен, че прилича на тишина – лаещи кучета, тракане на чинии, отлитащи през отворените в топлата вечер прозорци, буботещи автобуси, новините в 22:30, недочуващите ми съседи, които си подвикват, цвърченето на закъснели пържени кюфтета. Ще ми липсва така както пулсира белега на лявото коляно, дето паднах на него, когато бях на 11. Толкова ми се иска да избягам, че дори знам как ще си мечтая да се върна, да бъда отново тук на терасата, да изтръсквам цигарата в недопитата чаша кафе, да ме лъхва нощният хлад и да си представям как съм на някое друго място. Опитвам се да усетя как слагам край на цяла една безпаметна епоха, но единствено усещам умореният ден да се изплъзва между пръстите ми, а на негово място застава живо и ясно Среболистово. И това, че вече знам какво искам. Да бъда там, а за после… за после ще му мисля после.

Автобусът за Видин тръгва в 8:45 сутринта, но в 5 часа съм вече будна и не мога да си намеря място от нетърпение. Влизам да си взема душ и съм толкова разсеяна, че вместо инитемния душ гел използвам ексфолианта за тяло… Господи, как боли! Поне днес не си сложих на четката за зъби от течния сапун, вместо паста, както направих миналата седмица. Знам си, че трябва да спра да се къпя преди първото кафе. Всъщност да правя каквото и да е преди да се събудя напълно. Решавам да тръгна два часа по-рано, след като последните десет минути обикалям безпаметно от едната стая в другата. Изключих всички уреди, затворих прозорците, спрях крана за водата и изведнъж апартаментът замириса на прах. И на празно.

40 мин. По-късно седя на един опустял перон и си отварям кутийка кола. Изфъскването й стряска един сънен кондуктор, който ме поглежда озадачено и аха-аха да се приближи. Вече почти чувам да ме пита какво точно правя тук в 6:30 сутринта, но в последния момент се отказва и ме подминава. Всъщност това е една от малките ми тайни. Обичам да идвам на Централна гара по всяко време на деня, да се промъквам до някой перон и да сядам върху парапета на подлеза. Представям си, че заминавам нанякъде, че посрещам някого, подслушвам чужди разговори и нетърпеливо поглъщам тракането на влаковете. Понякога махам на заминаващите, сякаш в захабеното купе седи любим човек и изобщо, ако трябва да си призная честно, играя си на тотално друга личност. А по гари и летища това е много лесно. Добре де, може и да не е много, хм, нормално, според общорпиетите стандарти, но повярвайте ми – действа ужасно успокояващо! За половин час ставаш различен човек, измисляш си нов вълнуващ живот и си го напълваш с каквото ти хрумне. После ставаш, изтръскваш си полата от трохите и се връщаш обратно в собствените си обувки. Тази сутрин обаче просто слушам влаковете, защото ги обичам. Сутрешният хлад ми пощипва раменете, докато чакам да стане време за автобуса и се сбогувам с всичко, за което се сетя. Казвам довиждане на гарата, на София, на Лъвов мост, на любимите ми кафенета, на сладкарницата, в която няма проблем да изям три парчета торта едно след друго, на бул. Дондуков, който винаги ме посреща достолепен… Мисля за всичко друго, само и само да забравя колко ме е страх.

А, ей Бога ми, ужасно ме е страх! Изведнъж цялата ми увереност се изпарява. Какви ги върша?! Защо напуснах работа, за да живея в някакво запустяло село, а? И аз хубаво си изчислявах, че спестяванията ще ми стигнат поне за година, ама искам ли да похарча всичко, само и само, за да не върша нищо? И какво ще правя всяка вечер от тук до края на света, съвсем сама, само с черно-белия телевизор? Може пък да си взема дворно куче. И да осиновя няколко от селските котки, които така или иначе ще дойдат да тропат по стъклото на бабината кухня, както правеха едно време, веднага щом разберат, че някой живее отново там. А, и сега е моментът да си призная, че изпитвам див ужас от всякакви пернати животни, начело с най-неприятните от тях кокошките. Няма разумна мисъл на този свят, която да ме убеди да вляза незащитена със скафандър и дълъг прът в кокошарника, за да събера яйцата! И изобщо никога, ама никога няма да се хвана да коля, попарвам, щавя и каквото и да било там някоя от тях. Ще ги оставям да си живеят щастливо и да умират доволно от старост. Точно така, дори може да основа върху тази идея цял нов бизнес план и да събирам и кокошките на всички останали, които нямат желание да хванат сатъра и да режат глави в несвяст. Макар че не се сещам за някого от Сребролистово, който не би си заколил кокошката. Но винаги мога да потърся онлайн съмишленици, ще пусна тема в някой форум и ще си правим месечни срещи под надслов: “Не на жестокостта към пернатите, нека умират в мир”. Ще станем толкова известни, че ще ни се обадят от bTV, за да участваме в сутрешния блок и…

Хей, откъде изскочи този влак и как е възможно да не го чуя? Точно преди да ме задмине, видях машинистът да ми маха и не издържах – ухилих му се хлапашки.

Предишните глави тук в Google Docs, а тук като PDF вариант.

Тази глава е недовършена, но пък по-добре да я псуна така, отколкото никак. След нея Дара излиза във ваканция за неопределено време.

Глава 6

 Следващите три дни прекарвам в неорганизирани опити да си приготвя багажа. Никога не ме е бивало в преценяването на вещите, какво ще ми е нужно и какво не. Предпочитам да не взимам почти нищо, вместо да влача излишни сакове, но все пак си налагам да направя някакъв списък. Забравила съм какво има в къщата, къде прибрахме посудата на баба, одеялата наръсих ли с нафталин или ги раздадох на съседките? Изсипвам всичко от гардеробите на пода и по цял ден прескачам купчини от дрехи, книги, чаршафи, чинии, вилици и лъжица, кога съм си купила преса за гофрети и защо имам два тостера?!? И трите вечери се виждам с Мая и Алекс, и макар с радост да оставям разхвърляните вещи зад гърба си, жалостивите и неразбиращи погледи на двете ми идват в повече. Нито с тях ми е добре, нито сама вкъщи. Подскачам нервно, като ощипана кокошка и се чудя какво да правя с ръцете си. Звънях няколко пъти на Момчил, но той все ми казваше, че е зает и не може да говори с мен, докато накрая се отказах.

В събота вечерта най-после притихвам. Събрала съм солидно количество багаж, който да взема с мен, подредила съм всичко обратно в шкафовете, измих дори прозорците и накрая си отворих бутилка сайдер. Сега ми остава само да се вслушвам в нощта, докато чакам да дойде утре. Утре, в неделя, заминавам. Оглеждам се в притихналата ми, любима София и в потъмнялата Витоша, над която няма ни една звезда. Нощният шум е така непрестанен, че прилича на тишина – лаещи кучета, тракане на чинии, отлитащи през отворените в топлата вечер прозорци, буботещи автобуси, новините в 22:30, недочуващите ми съседи, които си подвикват, цвърченето на закъснели пържени кюфтета. Ще ми липсва така както пулсира белега на лявото коляно, дето паднах на него, когато бях на 11. Толкова ми се иска да избягам, че дори знам как ще си мечтая да се върна, да бъда отново тук на терасата, да изтръсквам цигарата в недопитата чаша кафе, да ме лъхва нощният хлад и да си представям как съм на някое друго място. Опитвам се да усетя как слагам край на цяла една безпаметна епоха, но единствено усещам умореният ден да се изплъзва между пръстите ми, а на негово място застава живо и ясно Среболистово. И това, че вече знам какво искам. Да бъда там, а за после… за после ще му мисля после.

Автобусът за Видин тръгва в 8:45 сутринта, но в 5 часа съм вече будна и не мога да си намеря място от нетърпение. Влизам да си взема душ и съм толкова разсеяна, че вместо инитемния душ гел използвам ексфолианта за тяло… Господи, как боли! Поне днес не си сложих на четката за зъби от течния сапун, вместо паста, както направих миналата седмица. Знам си, че трябва да спра да се къпя преди първото кафе. Всъщност да правя каквото и да е преди да се събудя напълно. Решавам да тръгна два часа по-рано, след като последните десет минути обикалям безпаметно от едната стая в другата. Изключих всички уреди, затворих прозорците, спрях крана за водата и изведнъж апартаментът замириса на прах. И на празно.

40 мин. По-късно седя на един опустял перон и си отварям кутийка кола. Изфъскването й стряска един сънен кондуктор, който ме поглежда озадачено и аха-аха да се приближи. Вече почти чувам да ме пита какво точно правя тук в 6:30 сутринта, но в последния момент се отказва и ме подминава. Всъщност това е една от малките ми тайни. Обичам да идвам на Централна гара по всяко време на деня, да се промъквам до някой перон и да сядам върху парапета на подлеза. Представям си, че заминавам нанякъде, че посрещам някого, подслушвам чужди разговори и нетърпеливо поглъщам тракането на влаковете. Понякога махам на заминаващите, сякаш в захабеното купе седи любим човек и изобщо, ако трябва да си призная честно, играя си на тотално друга личност. А по гари и летища това е много лесно. Добре де, може и да не е много, хм, нормално, според общорпиетите стандарти, но повярвайте ми – действа ужасно успокояващо! За половин час ставаш различен човек, измисляш си нов вълнуващ живот и си го напълваш с каквото ти хрумне. После ставаш, изтръскваш си полата от трохите и се връщаш обратно в собствените си обувки. Тази сутрин обаче просто слушам влаковете, защото ги обичам. Сутрешният хлад ми пощипва раменете, докато чакам да стане време за автобуса и се сбогувам с всичко, за което се сетя. Казвам довиждане на гарата, на София, на Лъвов мост, на любимите ми кафенета, на сладкарницата, в която няма проблем да изям три парчета торта едно след друго, на бул. Дондуков, който винаги ме посреща достолепен… Мисля за всичко друго, само и само да забравя колко ме е страх.

А, ей Бога ми, ужасно ме е страх! Изведнъж цялата ми увереност се изпарява. Какви ги върша?! Защо напуснах работа, за да живея в някакво запустяло село, а? И аз хубаво си изчислявах, че спестяванията ще ми стигнат поне за година, ама искам ли да похарча всичко, само и само, за да не върша нищо? И какво ще правя всяка вечер от тук до края на света, съвсем сама, само с черно-белия телевизор? Може пък да си взема дворно куче. И да осиновя няколко от селските котки, които така или иначе ще дойдат да тропат по стъклото на бабината кухня, както правеха едно време, веднага щом разберат, че някой живее отново там. А, и сега е моментът да си призная, че изпитвам див ужас от всякакви пернати животни, начело с най-неприятните от тях кокошките. Няма разумна мисъл на този свят, която да ме убеди да вляза незащитена със скафандър и дълъг прът в кокошарника, за да събера яйцата! И изобщо никога, ама никога няма да се хвана да коля, попарвам, щавя и каквото и да било там някоя от тях. Ще ги оставям да си живеят щастливо и да умират доволно от старост. Точно така, дори може да основа върху тази идея цял нов бизнес план и да събирам и кокошките на всички останали, които нямат желание да хванат сатъра и да режат глави в несвяст. Макар че не се сещам за някого от Сребролистово, който не би си заколил кокошката. Но винаги мога да потърся онлайн съмишленици, ще пусна тема в някой форум и ще си правим месечни срещи под надслов: “Не на жестокостта към пернатите, нека умират в мир”. Ще станем толкова известни, че ще ни се обадят от bTV, за да участваме в сутрешния блок и…

Хей, откъде изскочи този влак и как е възможно да не го чуя? Точно преди да ме задмине, видях машинистът да ми маха и не издържах – ухилих му се хлапашки.

Предишните глави тук в Google Docs, а тук като PDF вариант.

 

Малко се забавих с обещаната скорошна глава, но пък за дъждовен петък мисля идва идеално . Вълненията на Дара продължават да бъдат объркани, както често ни се случва на всички, но пък рядко си го признаваме. Струва ми се хубаво, че тя е намерила своята малка утеха, която да оправя настроението й във всеки един момент, макар и често да изпитва ужас от взетото решение.

И макар идеята някой да се откаже от живота си в “столицата”, за да отиде на село, когато е на 27 години да изглежда смехотворна за мнозина, често се питам на колко от нас ни се иска да го направим или просто с един замах да променим цялото си съществуване? Иска ми се да вярвам, че Дара не е само и единствено измислен герой, а че из цяла България има момичета и жени, които виждат по част от нея отразена в очите си…

Глава 4

- Дараааааа, тук сме, хей, Дарааа!

Измъкнах се от офиса половин час по-рано, успях да хвана такси и ми отне само 45 минути да стигна до вкъщи, където разбира се се оказа, че зелената рокля не става за нищо и трябва скорострелно да си измисля нов тоалет за вечерта. Главата ми е замаяна, все още не мога да повярвам, че реших да отида да живея в Сребролистово. Но колкото повече мисля за това, толкова по-ясно си представям как още утре напускам работа, напълвам си раницата с дрехи, качвам се на автобуса за Видин, после на прашния “Чавдар” за Сребролистово и след няколко часа, в полегналата между два хълма равнина ще се подаде коминът на стария завод, след него ще изскочи неочаквано прашния път за опустелия площад с голямата чешма, от която ще пия веднага щом сляза. В мен се раждат картини, които ме ужасяват и едновременно ми носят тиха въздишка на утеха. Как ще кажа на майка? На Момчил? На Мая и Алекс, на шефката ми, на Катя, с която си делим кафето за месеца в офиса? И какво, за Бога, ще правя в Сребролистово.

Продължението на главата тук в Google Docs, а тук като PDF вариант.

 

Малко се забавих с обещаната скорошна глава, но пък за дъждовен петък мисля идва идеално . Вълненията на Дара продължават да бъдат объркани, както често ни се случва на всички, но пък рядко си го признаваме. Струва ми се хубаво, че тя е намерила своята малка утеха, която да оправя настроението й във всеки един момент, макар и често да изпитва ужас от взетото решение.

И макар идеята някой да се откаже от живота си в “столицата”, за да отиде на село, когато е на 27 години да изглежда смехотворна за мнозина, често се питам на колко от нас ни се иска да го направим или просто с един замах да променим цялото си съществуване? Иска ми се да вярвам, че Дара не е само и единствено измислен герой, а че из цяла България има момичета и жени, които виждат по част от нея отразена в очите си…

Глава 4

- Дараааааа, тук сме, хей, Дарааа!

Измъкнах се от офиса половин час по-рано, успях да хвана такси и ми отне само 45 минути да стигна до вкъщи, където разбира се се оказа, че зелената рокля не става за нищо и трябва скорострелно да си измисля нов тоалет за вечерта. Главата ми е замаяна, все още не мога да повярвам, че реших да отида да живея в Сребролистово. Но колкото повече мисля за това, толкова по-ясно си представям как още утре напускам работа, напълвам си раницата с дрехи, качвам се на автобуса за Видин, после на прашния “Чавдар” за Сребролистово и след няколко часа, в полегналата между два хълма равнина ще се подаде коминът на стария завод, след него ще изскочи неочаквано прашния път за опустелия площад с голямата чешма, от която ще пия веднага щом сляза. В мен се раждат картини, които ме ужасяват и едновременно ми носят тиха въздишка на утеха. Как ще кажа на майка? На Момчил? На Мая и Алекс, на шефката ми, на Катя, с която си делим кафето за месеца в офиса? И какво, за Бога, ще правя в Сребролистово.

Продължението на главата тук в Google Docs, а тук като PDF вариант.

Този път малко кратичка глава, но обещавам да пусна следващата съвсем скоро .

Глава 3

Бях решила да не си признавам в офиса, че имам рожден ден, но Катя ме изненада. Екзалтирано ме посрещна с бурни възгласи, които ме изстреляха обратно за кутия бонбони и бутилка уиски за най-отегчителния момент от следобеда, който настъпва в 17 часа и 17 минути.

Денят ме гледа безкрайно от монитора. Довечера имам среща с Мая и Алекс, които ми бяха обещали грандиозни изживявания, само дето не ги очаквам с нетърпение. Всъщност от месеци апатията ми се промъква почти незабелязано, а аз я подритвам като нежелан помияр – опитах се дори да я изкъпя с шампоан за бълхи, но тя отказа да си тръгне. Но днес нещо се беше променило.

Не съм мислила за къщата от месеци, а сега не мога да спра да си представям как тревата се промушва между босите ми пръсти. Баба ме учи да шия на машината, седнала на сянка под лозата – дядо бил шивач, най-добрият в селото. Славата му била толкова голяма, че идвали госпожици от цяла България да си шият роклите и костюмите при него, защото използвал нови и модерни кройки. От дядо си имам луничките, но него самия не помня.

Днес къщата ме притиска в дъното на офиса, като почти не чувам бъбренето на колежките ми, разпитващи как ще празнувам довечера. Опитвам се да мисля за нещо друго, да се съсредоточа върху партито. Алекс спомена някакъв нов клуб и хубави коктейли, вечеря преди това, ще трябва да мина през вкъщи и да облека зелената рокля, май нея бях решила да сложа. Не й ли беше скъсан подгъва, ще трябва да я зашия…

Продължението на главата тук в Google Docs, а тук като PDF вариант.
Този път малко кратичка глава, но обещавам да пусна следващата съвсем скоро .

Глава 3

Бях решила да не си признавам в офиса, че имам рожден ден, но Катя ме изненада. Екзалтирано ме посрещна с бурни възгласи, които ме изстреляха обратно за кутия бонбони и бутилка уиски за най-отегчителния момент от следобеда, който настъпва в 17 часа и 17 минути.

Денят ме гледа безкрайно от монитора. Довечера имам среща с Мая и Алекс, които ми бяха обещали грандиозни изживявания, само дето не ги очаквам с нетърпение. Всъщност от месеци апатията ми се промъква почти незабелязано, а аз я подритвам като нежелан помияр – опитах се дори да я изкъпя с шампоан за бълхи, но тя отказа да си тръгне. Но днес нещо се беше променило.

Не съм мислила за къщата от месеци, а сега не мога да спра да си представям как тревата се промушва между босите ми пръсти. Баба ме учи да шия на машината, седнала на сянка под лозата – дядо бил шивач, най-добрият в селото. Славата му била толкова голяма, че идвали госпожици от цяла България да си шият роклите и костюмите при него, защото използвал нови и модерни кройки. От дядо си имам луничките, но него самия не помня.

Днес къщата ме притиска в дъното на офиса, като почти не чувам бъбренето на колежките ми, разпитващи как ще празнувам довечера. Опитвам се да мисля за нещо друго, да се съсредоточа върху партито. Алекс спомена някакъв нов клуб и хубави коктейли, вечеря преди това, ще трябва да мина през вкъщи и да облека зелената рокля, май нея бях решила да сложа. Не й ли беше скъсан подгъва, ще трябва да я зашия…

Продължението на главата тук в Google Docs, а тук като PDF вариант.

Докато очаквам да ми дойде отново вдъхновението, Дара ще продължава да се вихри тук, за да ми напомня, че очаква да бъде донаписана. Това момиче дори мен ме изненадва от време на време, но пък удоволствието, което ми носи разказването на историята й е несравнимо. Благодаря на всички ви за окуражителните коментари от предния пост, надявам се да продължи да ви харесва .

Глава 2

- Божидара, майка ти се обажда! Будна ли си? – Понякога гласът на майка ми боли като неочакван удар с чук в бъбреците. Особено в 7:15 сутринта и особено, когато ме нарича с пълното ми име.

- Не, мамо, в момента разговаряш с извънземните, които ме похитиха през нощта.

- Това смешно ли трябваше да бъде? Чувството ти за хумор е ужасно, но не знам какво се очудвам – бащата ти беше същият, рядко някой разбираше шегите му или се смееше на тях…

- Всичко наред ли е, мамо, трябва да се приготвям за работа?

- Да, да. Слушай, Дара, имам огромна молба към теб! Нали знаеш, че в кантората сега сме много заети, имам две дела и изобщо не мога да мръдна, а вече е време да продадем къщата на баба ти, пуснах обява и има няколко кандидата за нея.

- Чакай, чакай! Нали се разбрахме, че няма да я продаваме, как така си пуснала обява, какви кандидати?!?!

- Виж, миличка, тази твоя сантиментална привързаност е наистина абсурдна, къщата се руши, никой от нас никога няма да отиде да живее в нея и в онова село, където дори телефоните нямат обхват, а и си нямаш представа колко струва поддръжката на подобен имот.

- Селото си има име! И освен това, не забравяш ли нещо – къщата е моя! Как си могла да пуснеш обява за продажба, при условие, че знаеш, че баба ми я остави и ме помоли да се грижа за нея?! Знаеш колко е важно това място за мен!

- Божидара, вече си голям човек, на 27 години си все пак. А, да, честит рожден ден, превела съм ти подаръка по банковата сметка. И мисля, че е време да разбереш, че не можеш все да живееш с миналото и спомените си. Трябва да се стегнеш, да си намериш истинска работа и да се ожениш, а не да живееш ден за ден. Прекарала си няколко лета там, в онова окаяно село, с баба ти и баща ти и…

- Сребролистово! Селото се казва Сребролистово. И баща ми си има име, и тази къща е моя и ще правя с нея каквото си искам. Никога няма да я продам.

- Миличка, разбери, че къщата се разпада, пълна е с вехтории и след няколко години от нея ще останат само руини и бурени. За какво ти е да я пазиш, никога няма да отидеш да живееш там, мястото ти е в София, където да работиш нещо смислено, ако беше учила право, като мен, сега вече щях да съм те взела в кантората и да си си стъпила на краката.

- Виж, мамо, трябва да тръгвам за работа и този разговор е безсмислен, казах ти – имотът е мой и няма да го продавам.

- Божидара, не мога да разбера защо упорстваш, никой никога няма да живее отново там и най-доброто, което можем да направим е да я продадем, да вземеш кредит и да си купиш жилище в София. Аз ще ти помогна да…

- Къщата е моя! Няма да я продавам! И аз ще отида да живея там.

- Божидара, държиш се ужасно, не….

Затворих телефона. После го изключих и го метнах във ваната, за всеки случай.

Продължението на главата тук в Google Docs, а тук като PDF вариант.
Докато очаквам да ми дойде отново вдъхновението, Дара ще продължава да се вихри тук, за да ми напомня, че очаква да бъде донаписана. Това момиче дори мен ме изненадва от време на време, но пък удоволствието, което ми носи разказването на историята й е несравнимо. Благодаря на всички ви за окуражителните коментари от предния пост, надявам се да продължи да ви харесва .

Глава 2

- Божидара, майка ти се обажда! Будна ли си? – Понякога гласът на майка ми боли като неочакван удар с чук в бъбреците. Особено в 7:15 сутринта и особено, когато ме нарича с пълното ми име.

- Не, мамо, в момента разговаряш с извънземните, които ме похитиха през нощта.

- Това смешно ли трябваше да бъде? Чувството ти за хумор е ужасно, но не знам какво се очудвам – бащата ти беше същият, рядко някой разбираше шегите му или се смееше на тях…

- Всичко наред ли е, мамо, трябва да се приготвям за работа?

- Да, да. Слушай, Дара, имам огромна молба към теб! Нали знаеш, че в кантората сега сме много заети, имам две дела и изобщо не мога да мръдна, а вече е време да продадем къщата на баба ти, пуснах обява и има няколко кандидата за нея.

- Чакай, чакай! Нали се разбрахме, че няма да я продаваме, как така си пуснала обява, какви кандидати?!?!

- Виж, миличка, тази твоя сантиментална привързаност е наистина абсурдна, къщата се руши, никой от нас никога няма да отиде да живее в нея и в онова село, където дори телефоните нямат обхват, а и си нямаш представа колко струва поддръжката на подобен имот.

- Селото си има име! И освен това, не забравяш ли нещо – къщата е моя! Как си могла да пуснеш обява за продажба, при условие, че знаеш, че баба ми я остави и ме помоли да се грижа за нея?! Знаеш колко е важно това място за мен!

- Божидара, вече си голям човек, на 27 години си все пак. А, да, честит рожден ден, превела съм ти подаръка по банковата сметка. И мисля, че е време да разбереш, че не можеш все да живееш с миналото и спомените си. Трябва да се стегнеш, да си намериш истинска работа и да се ожениш, а не да живееш ден за ден. Прекарала си няколко лета там, в онова окаяно село, с баба ти и баща ти и…

- Сребролистово! Селото се казва Сребролистово. И баща ми си има име, и тази къща е моя и ще правя с нея каквото си искам. Никога няма да я продам.

- Миличка, разбери, че къщата се разпада, пълна е с вехтории и след няколко години от нея ще останат само руини и бурени. За какво ти е да я пазиш, никога няма да отидеш да живееш там, мястото ти е в София, където да работиш нещо смислено, ако беше учила право, като мен, сега вече щях да съм те взела в кантората и да си си стъпила на краката.

- Виж, мамо, трябва да тръгвам за работа и този разговор е безсмислен, казах ти – имотът е мой и няма да го продавам.

- Божидара, не мога да разбера защо упорстваш, никой никога няма да живее отново там и най-доброто, което можем да направим е да я продадем, да вземеш кредит и да си купиш жилище в София. Аз ще ти помогна да…

- Къщата е моя! Няма да я продавам! И аз ще отида да живея там.

- Божидара, държиш се ужасно, не….

Затворих телефона. После го изключих и го метнах във ваната, за всеки случай.

Продължението на главата тук в Google Docs, а тук като PDF вариант.

Дара всъщност е Божидара, но не обича да я наричат така. Тя е просто едно обикновено момиче, което не знае какво да прави с безбройните си лунички и с живота си. И наистина се срамува да си го признае, затова работи нещо, което не харесва, пише тайно случайни думи в парка, забранява си да мечтае и дори не търси целенасочено идеалната половинка. За сметка на това обаче има малките си лоши навици и цяла торба меки спомени, с които решава да живее, за да намери каквото е изгубила.

Коя е Дара? Това определено не съм аз, макар да проличавам понякога в меланхоличните й настроения. Едно време се гордеех упорито, защото знаех какво искам да правя, когато порасна. Е, после пораснах, правех онова, което исках толкова много и се разочаровах. Веднъж, че мечтите ми нямаха много общо с реалността и втори път, защото се срамувах, че не съм удовлетворена, след като съм постигнала желанието си.

Тъжното настана, когато осъзнах, че парченцата на вътрешното ми доволство, покой и комфорт няма да се подредят от външни фактори, макар че те все пак са важни и придават завършен блясък на цяластното картинка. Тогава реших, че дори няма смисъл да се опитвам да правя нещо, ако то няма да бъде перфектно. И затова никога не започнах да пиша всички думи, които си мислех, че ме очакват да ги срещна – онези омайните, непознатите, които ще хвана в края на летен следобед и ще подредя по най-магичния начин.

И тук се намесва Д., който ме предизвика да започна със собствените ми думи, че не е смел този, който никога не се страхува, а онзи, който тръгва въпреки страха. А аз, аз съм си видна пъзла. И все пак започнах, може би защото той е наистина убедителен и упорит или защото тайно съм искала най-после да го направя.

И така се появи Дара, след една голяма бира, на спуснати щори и никакъв шум. Д. си пожела чиклит, нещо свежо, с повече хумор и никакви сериозни драми, а аз обещах да го направя. Струва ми се ужасно трудно да търся историята, макар че уловя ли нишката думите започват да идват сами и шест глави са вече факт. Май не успявам и напълно да овладея героинята си, която прекарва доста време в размисли и тънки самосъжаления, но занапред предвиждам разбулване на облаците.

Всъщност нямам никаква реална представа дали се получава добре или зле, а Д. все пак е пристрастен, затова и решавам да пусна началото тук, вместо да се скрия ужасено в банята и да отказвам да чуя каквито и да било разумни доводи срещу страха си . И така, мили другарчета, които се отбивате в блога, ще се радвам на всеки коментар – добър или лош, докато аз се чудя кога успях да порасна и да забравя напълно каква искам да стана.

————————————————————————————————————————————–

Пролог

06:03 свети в отчайващо червено. Поглеждам към часовиника, хипнотизирайки го да се вкамени, но само след няколко секунди той ми отвръща нагло и невъзмутимо: 06:04. “Ама животът ми наистина е скапан!”. Събуждам се не от алармата, не от кукуригането на петел или мученето на крави, не дори и от кошмар.

Събуждам се от мисълта, че животът ми е скапан.

Първо – как е възможно всичките ми приятелки да се омъжат през последните няколко месеца?!? Аз, разбира се, вече съм със статута на “просто онази, която не се вписва в семейните вечери по двойки и онази, която всички гледат със съжаление, прикривайки го зад решетката на миглите си”. През есента и зимата бях на толкова много сватби, че вече започвам да се обливам в горещи вълни на ужас само при мисълта за сметанови торти с лилави рози от фондан, подрипване в три четвърти с печена кокошка в ръце, пълнене на булчински сутиен с влажни петдесетолевки и специални фотосесии с инсценировки от типа на “хайде, младоженецът, вдигни я високо, а ти, да ти – булката, разпери ръце като птица! Сега младоженецът нека тича в кръг около църквата, докато кринолинът на булката плющи в такт с вятъра”.

За сметка на това моето последното гадже ме заряза в два през нощта на покрива на някакъв многоетажен блок в жк.“Свобода”, където се вихреше странно парти с напълно непознати ми хора и десетина истерични гълъба, хищно бранещи гнездата си. Както кротко си пиехме бирата, провесили крака в града под нас, така той изведнъж изчезна. Четири часа по-късно го открих заспал зад един комин, положил морно глава върху пищната гръд на някакво девойче с лилава коса. Върху пищната й гола гръд.

Второ – в момента работя най-ужасно скучната и прашлясала работа, която може да се изрови от аналите на онлайн обявите. Започнах в издателството като офис-асистент преди три години с увереността, че съвсем скоро, най-много след шест месеца, ще се издигна главоломно и вече ще редактирам вълнуващи романи. Три години, четири седмици и два дни по-късно аз все още съм офис-асистент, седя на бюрото до вратата, където става ужасно течение и вратът ми често отказва да изпълнява жизнените си функции, продължавам да правя ксерокопия и да изстисквам портокали за фреша на вманиачената ми на тема витамин Це шефка Венета, а в обедната почивка тайно се опитвам да пиша в парка. Не поезия, не проза и дори не публицистика, а просто да пиша, с молив или химикал, с ръката си, за да открия идеалното подреждане на идеалните думи, за една наистина идеална история.

Трето – всеки ден губя близо три часа от живота си в столичния градски транспорт. Усещам как сякаш времето ми изтича през прозореца на маршрутката от “Младост” за “Люлин”, минутите ми се изнизват заедно с дима от цигарата на шофьора, мислите ми се лашкат неконтролируемо по завоите от едното ухо до другото, разбърквайки всички мимолетни проблясъци на вълшебно просветление.

Четвърто – все още продължавам да пуша. Опитвала съм да откажа цигарите поне 76 пъти, но винаги идва онзи момент, в който усещам, че точно сега съм прекалено “разстроена, щастлива, изпила много вино, объркана съм, еуфорично ми е”, изравям от кутията за обувки скътания за черни дни тютюн и си запалвам. Всяко първо дръпване след дълго въздържание ме връща десет години назад, в един дъждовен летен следобед, в една борова гора, където изпуших първата си цигара. Уви, усещането е незаменимо хубаво.

Пето – косата ми има цвят на прегоряла охра, носът ми е прекалено тесен, гърдите ми никакви ги няма, а бузите ми са обсипани с лунички. Да, да, знам че всичко това звучи смешно, глупаво и нереално, но за Бога, в момента е 6:07 часа сутринта от поредния ден на поредната седмица на безпаметния ми живот, който е ужасно… скапан!

Шесто – аз наистина не знам какво искам. Не знам “каква искам да стана, когато порасна”, защото нямам достатъчно смелост да си призная, че мечтая да бъда писател. Не знам дали искам да се омъжа, дали някога наистина съм била влюбена и какво точно искат да кажат с онази работа за множествените оргазми? Не знам къде искам да живея, не зная дали днес ми се яде пица или омлет, не знам какво ще правя през уикенда и къде ще ходя през четирите почивни дни за 24 май.

Седмо…. Здравей, казвам се Дара и днес ставам на 27 години.

Глава 1

Изритвам одеялото на пода и в полумрак се насочвам към банята. Всяка сутрин, докато си мия зъбите, се опитвам да гледам в огледалото без да се видя наистина. Надпреварваме се аз и отражението ми, докато не се превърна в зацапан образ на самата себе си. Тази сутрин обаче се взирам напрегнато и чакам всичко да си дойде на мястото. Не, че 27 години са нещо кой знае какво – бръчките са се събрали невидимо в няколко крайни ъгъла, а луничките изглеждат все същото количество както и при последното броене. Нещо в очите ми обаче е различно – приличат на августовски листа, които предусещат септември с ръбчетата си.

Не, че годините имат някакво особено значение, когато знаеш накъде вървиш всеки ден, имаш цели, копнежи и дори илюзорни планове, намираш си оправдание за още ден в скапаната работа, още ден по раздробените улици на София, още ден блъскане с количките в магазина, още ден в маршрутката, още ден на същото място за обяд, със същите безобразно отегчителни хора и прекалено мазния омлет.

Добре, ще си призная честно, ще го кажа на глас. Аз си нямам оправдание. Не зная накъде отивам и защо, не очаквам да ми се случи грандиознен и вълнуващ живот. Не вярвам, че един ден някой прекрасен любовник ще ме грабне ей така, докакто си пия кафето в Борисовата градина или че вдъхновението за написването на истински бестселър ще ми се стече от нищото през ушите.

Дори не очаквам с нетърпение петъка, който да се отпусне върху мен със закъсняла страсат и да разтрие схванатите ми рамене. Събота сутрин се е превърнала в голготата на моето незнание, когато се събуждам с ужас и установявам, че днес дори нямам оправданието да отида на работа и мога да прекарам целия ден в леглото.

Днес си мисля всички тези неща, докато се чудя дали луничките ми са все още 48. Онази, ей там до лявото ухо, не е ли нова? Излизам на терасата, с ощърбената чаша за кафе, а Витоша се присмива на кльощавите ми крака и ръбати колене. Но пък аз обичам да си ги прегръщам, докато седя на прага.

Не мечтая да имам семейство или деца, не защото не ги искам, а защото не ми се струва достататъчно разумна цел на която да обрека съществуването си . Не мечтая за лепкави малки пръстчета, които ще ми изцапат дивана, а аз ще прекарам цял ден онлайн в издирването на идеалния препарат за почистване на упорити петна. И не мечтая за мъж, който да ме носи на ръце, защото има голяма вероятност да ме изпусне, да си сецне кръста или да го направи два пъти и после да забрави, че някога се е случвало.

Докато изсърбвам кафето се питам, за четвърти път този месец (а уж ограничавах въпросите до веднъж годишно!), щом съм лишена от горящи копнежи и желания, то аз съм:

а) достигнала неподозирани от европейците висини на Дзен Будизма?

б) съзнателно и с безкрайно удоволствие съм прегърнала пълния егецонетризъм на своя Аз?

в) наистина и тотално отчаяна?

Днес съм убедена, че е третото.Дара всъщност е Божидара, но не обича да я наричат така. Тя е просто едно обикновено момиче, което не знае какво да прави с безбройните си лунички и с живота си. И наистина се срамува да си го признае, затова работи нещо, което не харесва, пише тайно случайни думи в парка, забранява си да мечтае и дори не търси целенасочено идеалната половинка. За сметка на това обаче има малките си лоши навици и цяла торба меки спомени, с които решава да живее, за да намери каквото е изгубила.

Коя е Дара? Това определено не съм аз, макар да проличавам понякога в меланхоличните й настроения. Едно време се гордеех упорито, защото знаех какво искам да правя, когато порасна. Е, после пораснах, правех онова, което исках толкова много и се разочаровах. Веднъж, че мечтите ми нямаха много общо с реалността и втори път, защото се срамувах, че не съм удовлетворена, след като съм постигнала желанието си.

Тъжното настана, когато осъзнах, че парченцата на вътрешното ми доволство, покой и комфорт няма да се подредят от външни фактори, макар че те все пак са важни и придават завършен блясък на цяластното картинка. Тогава реших, че дори няма смисъл да се опитвам да правя нещо, ако то няма да бъде перфектно. И затова никога не започнах да пиша всички думи, които си мислех, че ме очакват да ги срещна – онези омайните, непознатите, които ще хвана в края на летен следобед и ще подредя по най-магичния начин.

И тук се намесва Д., който ме предизвика да започна със собствените ми думи, че не е смел този, който никога не се страхува, а онзи, който тръгва въпреки страха. А аз, аз съм си видна пъзла. И все пак започнах, може би защото той е наистина убедителен и упорит или защото тайно съм искала най-после да го направя.

И така се появи Дара, след една голяма бира, на спуснати щори и никакъв шум. Д. си пожела чиклит, нещо свежо, с повече хумор и никакви сериозни драми, а аз обещах да го направя. Струва ми се ужасно трудно да търся историята, макар че уловя ли нишката думите започват да идват сами и шест глави са вече факт. Май не успявам и напълно да овладея героинята си, която прекарва доста време в размисли и тънки самосъжаления, но занапред предвиждам разбулване на облаците.

Всъщност нямам никаква реална представа дали се получава добре или зле, а Д. все пак е пристрастен, затова и решавам да пусна началото тук, вместо да се скрия ужасено в банята и да отказвам да чуя каквито и да било разумни доводи срещу страха си . И така, мили другарчета, които се отбивате в блога, ще се радвам на всеки коментар – добър или лош, докато аз се чудя кога успях да порасна и да забравя напълно каква искам да стана.

————————————————————————————————————————————–

Пролог

06:03 свети в отчайващо червено. Поглеждам към часовиника, хипнотизирайки го да се вкамени, но само след няколко секунди той ми отвръща нагло и невъзмутимо: 06:04. “Ама животът ми наистина е скапан!”. Събуждам се не от алармата, не от кукуригането на петел или мученето на крави, не дори и от кошмар.

Събуждам се от мисълта, че животът ми е скапан.

Първо – как е възможно всичките ми приятелки да се омъжат през последните няколко месеца?!? Аз, разбира се, вече съм със статута на “просто онази, която не се вписва в семейните вечери по двойки и онази, която всички гледат със съжаление, прикривайки го зад решетката на миглите си”. През есента и зимата бях на толкова много сватби, че вече започвам да се обливам в горещи вълни на ужас само при мисълта за сметанови торти с лилави рози от фондан, подрипване в три четвърти с печена кокошка в ръце, пълнене на булчински сутиен с влажни петдесетолевки и специални фотосесии с инсценировки от типа на “хайде, младоженецът, вдигни я високо, а ти, да ти – булката, разпери ръце като птица! Сега младоженецът нека тича в кръг около църквата, докато кринолинът на булката плющи в такт с вятъра”.

За сметка на това моето последното гадже ме заряза в два през нощта на покрива на някакъв многоетажен блок в жк.“Свобода”, където се вихреше странно парти с напълно непознати ми хора и десетина истерични гълъба, хищно бранещи гнездата си. Както кротко си пиехме бирата, провесили крака в града под нас, така той изведнъж изчезна. Четири часа по-късно го открих заспал зад един комин, положил морно глава върху пищната гръд на някакво девойче с лилава коса. Върху пищната й гола гръд.

Второ – в момента работя най-ужасно скучната и прашлясала работа, която може да се изрови от аналите на онлайн обявите. Започнах в издателството като офис-асистент преди три години с увереността, че съвсем скоро, най-много след шест месеца, ще се издигна главоломно и вече ще редактирам вълнуващи романи. Три години, четири седмици и два дни по-късно аз все още съм офис-асистент, седя на бюрото до вратата, където става ужасно течение и вратът ми често отказва да изпълнява жизнените си функции, продължавам да правя ксерокопия и да изстисквам портокали за фреша на вманиачената ми на тема витамин Це шефка Венета, а в обедната почивка тайно се опитвам да пиша в парка. Не поезия, не проза и дори не публицистика, а просто да пиша, с молив или химикал, с ръката си, за да открия идеалното подреждане на идеалните думи, за една наистина идеална история.

Трето – всеки ден губя близо три часа от живота си в столичния градски транспорт. Усещам как сякаш времето ми изтича през прозореца на маршрутката от “Младост” за “Люлин”, минутите ми се изнизват заедно с дима от цигарата на шофьора, мислите ми се лашкат неконтролируемо по завоите от едното ухо до другото, разбърквайки всички мимолетни проблясъци на вълшебно просветление.

Четвърто – все още продължавам да пуша. Опитвала съм да откажа цигарите поне 76 пъти, но винаги идва онзи момент, в който усещам, че точно сега съм прекалено “разстроена, щастлива, изпила много вино, объркана съм, еуфорично ми е”, изравям от кутията за обувки скътания за черни дни тютюн и си запалвам. Всяко първо дръпване след дълго въздържание ме връща десет години назад, в един дъждовен летен следобед, в една борова гора, където изпуших първата си цигара. Уви, усещането е незаменимо хубаво.

Пето – косата ми има цвят на прегоряла охра, носът ми е прекалено тесен, гърдите ми никакви ги няма, а бузите ми са обсипани с лунички. Да, да, знам че всичко това звучи смешно, глупаво и нереално, но за Бога, в момента е 6:07 часа сутринта от поредния ден на поредната седмица на безпаметния ми живот, който е ужасно… скапан!

Шесто – аз наистина не знам какво искам. Не знам “каква искам да стана, когато порасна”, защото нямам достатъчно смелост да си призная, че мечтая да бъда писател. Не знам дали искам да се омъжа, дали някога наистина съм била влюбена и какво точно искат да кажат с онази работа за множествените оргазми? Не знам къде искам да живея, не зная дали днес ми се яде пица или омлет, не знам какво ще правя през уикенда и къде ще ходя през четирите почивни дни за 24 май.

Седмо…. Здравей, казвам се Дара и днес ставам на 27 години.

Глава 1

Изритвам одеялото на пода и в полумрак се насочвам към банята. Всяка сутрин, докато си мия зъбите, се опитвам да гледам в огледалото без да се видя наистина. Надпреварваме се аз и отражението ми, докато не се превърна в зацапан образ на самата себе си. Тази сутрин обаче се взирам напрегнато и чакам всичко да си дойде на мястото. Не, че 27 години са нещо кой знае какво – бръчките са се събрали невидимо в няколко крайни ъгъла, а луничките изглеждат все същото количество както и при последното броене. Нещо в очите ми обаче е различно – приличат на августовски листа, които предусещат септември с ръбчетата си.

Не, че годините имат някакво особено значение, когато знаеш накъде вървиш всеки ден, имаш цели, копнежи и дори илюзорни планове, намираш си оправдание за още ден в скапаната работа, още ден по раздробените улици на София, още ден блъскане с количките в магазина, още ден в маршрутката, още ден на същото място за обяд, със същите безобразно отегчителни хора и прекалено мазния омлет.

Добре, ще си призная честно, ще го кажа на глас. Аз си нямам оправдание. Не зная накъде отивам и защо, не очаквам да ми се случи грандиознен и вълнуващ живот. Не вярвам, че един ден някой прекрасен любовник ще ме грабне ей така, докакто си пия кафето в Борисовата градина или че вдъхновението за написването на истински бестселър ще ми се стече от нищото през ушите.

Дори не очаквам с нетърпение петъка, който да се отпусне върху мен със закъсняла страсат и да разтрие схванатите ми рамене. Събота сутрин се е превърнала в голготата на моето незнание, когато се събуждам с ужас и установявам, че днес дори нямам оправданието да отида на работа и мога да прекарам целия ден в леглото.

Днес си мисля всички тези неща, докато се чудя дали луничките ми са все още 48. Онази, ей там до лявото ухо, не е ли нова? Излизам на терасата, с ощърбената чаша за кафе, а Витоша се присмива на кльощавите ми крака и ръбати колене. Но пък аз обичам да си ги прегръщам, докато седя на прага.

Не мечтая да имам семейство или деца, не защото не ги искам, а защото не ми се струва достататъчно разумна цел на която да обрека съществуването си . Не мечтая за лепкави малки пръстчета, които ще ми изцапат дивана, а аз ще прекарам цял ден онлайн в издирването на идеалния препарат за почистване на упорити петна. И не мечтая за мъж, който да ме носи на ръце, защото има голяма вероятност да ме изпусне, да си сецне кръста или да го направи два пъти и после да забрави, че някога се е случвало.

Докато изсърбвам кафето се питам, за четвърти път този месец (а уж ограничавах въпросите до веднъж годишно!), щом съм лишена от горящи копнежи и желания, то аз съм:

а) достигнала неподозирани от европейците висини на Дзен Будизма?

б) съзнателно и с безкрайно удоволствие съм прегърнала пълния егецонетризъм на своя Аз?

в) наистина и тотално отчаяна?

Днес съм убедена, че е третото.