“Най-важните неща се определят най-трудно. Това са неща, от които се срамуваш, защото думите ги принизяват; думите смаляват онова, което в главата ти е безгранично, и когато ги произнесеш, те представят нещата с обикновени житейски размери. Но има и нещо друго, нали? Най-важните неща се крият близо до мястото, на което принадлежи сърцето ти, те са като ориентири към съкровище, което твоите неприятели искат да ограбят. Можеш да направиш открития, които карат хората да те гледат странно, без да разбират какво точно си казал или пък си казват толкова ли е важно това, което мислиш, че ти иде да плачеш, когато говориш за него. Това е най-лошото, мисля: когато тайната остава заключена не по желание на разказвача, а по желание на човека, който би трябвало да те разбере.”

Стивън Кинг, “Особени сезони”

Лятото най-после развя полите си в Германия. Късно ли е краят на август да започва с началото? Днес в центъра на града бяхме едва десетина души, замаяни от горещина и покрити с лепкав като преварена роса слой пот. Камбаните на катедралата биеха за 12 на обяд, а ние се разминавахме несигурно, объркани от безмълвието на миговете, в които сигурна съм, се раждат откровения. Дори нескончаемите тълпи туристи, които обсаждат целогодишно Нюрнберг, са изчезнали, а улиците надигат горещи павета и въздъхват свободно.

Установих, че е трудно да се кара колело с пола. Вчера една жена беше защипала прекрасната си пурпурна рокля с бельото си, оголила несъзнателно плът, а цяла тълпа колоездачи я следвахме безмълвно, объркани от това лятно шествие. Искаше ми се да й кажа какво се случва, но така и не успях да формулирам на немски: “Извинете, роклята ви е влязла в бикините”. Или нещо подобно. Сигурно затова днес съдбата ми отмъсти за мълчанието, като заметна собствената ми пола върху лицето, с един бесен порив на вятъра, докато профучавах с колелото по стръмен баир. Белите ми колена ми се сториха оскърбителни при наличието на толкова много слънце.

Листата по дърветата са не по-малко объркани от мен, с преждевременно пожълтелите си краища, подгизнали от неспирното ръмене. Нощем не смея да отворя широко прозореца в спалнята, защото веднъж през него се промъкна един объркан прилеп, който ми докара истерични писъци, представям си какво би било да се събудя и той да кръжи над мен. Или пък да се върне заблудената катерица, която ни наблюдаваше съсредоточено преди няколко седмици от клоните на близкия клен. Винаги може да влети и някой сутрешен гълъб, който да ни изненада по изгрев слънце с плясъка на крилете си. Затова и прозорецът стои притворен, а аз слушам шума на угасващото лято, току що пробудило се до 30 градуса и разказващо истории.

Тази сутрин едва се сдържах да не си купя два килограма патладжани, с натежала от топлина гладка кожица, излъчващи лек дъх на прекипяло мляко. Целеустремено бях тръгнала за лов на една тениска, а в крайна сметка се върнах с готварска книга и с два патладжана, които да опека бавно, отворила широко всички врати и прозорци, спуснала металните щори, в притъмнелия прах на затихващия следобед.

В острещния апартамент срещу нас се е настанил оперен певец, който стресира тишината ми (чувам хлапетата от отсрещния блок какво си говорят, толкова е тихо!). Планирам да му предложа да обедини усилията си с младежа от долния етаж, който неуморно свири на барабани от половин година, току виж постигнат грандиозен успех и ме вземат за свой импресарио.

Чета хубави неща, красиви. Стивън Кинг с човешките му разкази за малки момчета и приятелство, за души, които се движат по контурите на мрака. Чета и историите на летни момичета, които ме засипват с пясък, моряшки блузи и прегорели треви. Чета книгата, която мама ми подари за рождения ден и си мечтая да бъда в Дъблин, да се търкалям в натежали от влага зелени треви, а полата да се оплита в глезените ми. И докато чета в мен започват да се събуждат с лепкав дъх септември, крушовидните форми на любимия ми октовмри и ледените дъждове на ноември.

Всяко лято ми се струва незабравимо. Особено към края си. Ще ми се да го напиша, за да не го забравям.