“Най-важните неща се определят най-трудно. Това са неща, от които се срамуваш, защото думите ги принизяват; думите смаляват онова, което в главата ти е безгранично, и когато ги произнесеш, те представят нещата с обикновени житейски размери. Но има и нещо друго, нали? Най-важните неща се крият близо до мястото, на което принадлежи сърцето ти, те са като ориентири към съкровище, което твоите неприятели искат да ограбят. Можеш да направиш открития, които карат хората да те гледат странно, без да разбират какво точно си казал или пък си казват толкова ли е важно това, което мислиш, че ти иде да плачеш, когато говориш за него. Това е най-лошото, мисля: когато тайната остава заключена не по желание на разказвача, а по желание на човека, който би трябвало да те разбере.”

Стивън Кинг, “Особени сезони”

Лятото най-после развя полите си в Германия. Късно ли е краят на август да започва с началото? Днес в центъра на града бяхме едва десетина души, замаяни от горещина и покрити с лепкав като преварена роса слой пот. Камбаните на катедралата биеха за 12 на обяд, а ние се разминавахме несигурно, объркани от безмълвието на миговете, в които сигурна съм, се раждат откровения. Дори нескончаемите тълпи туристи, които обсаждат целогодишно Нюрнберг, са изчезнали, а улиците надигат горещи павета и въздъхват свободно.

Установих, че е трудно да се кара колело с пола. Вчера една жена беше защипала прекрасната си пурпурна рокля с бельото си, оголила несъзнателно плът, а цяла тълпа колоездачи я следвахме безмълвно, объркани от това лятно шествие. Искаше ми се да й кажа какво се случва, но така и не успях да формулирам на немски: “Извинете, роклята ви е влязла в бикините”. Или нещо подобно. Сигурно затова днес съдбата ми отмъсти за мълчанието, като заметна собствената ми пола върху лицето, с един бесен порив на вятъра, докато профучавах с колелото по стръмен баир. Белите ми колена ми се сториха оскърбителни при наличието на толкова много слънце.

Листата по дърветата са не по-малко объркани от мен, с преждевременно пожълтелите си краища, подгизнали от неспирното ръмене. Нощем не смея да отворя широко прозореца в спалнята, защото веднъж през него се промъкна един объркан прилеп, който ми докара истерични писъци, представям си какво би било да се събудя и той да кръжи над мен. Или пък да се върне заблудената катерица, която ни наблюдаваше съсредоточено преди няколко седмици от клоните на близкия клен. Винаги може да влети и някой сутрешен гълъб, който да ни изненада по изгрев слънце с плясъка на крилете си. Затова и прозорецът стои притворен, а аз слушам шума на угасващото лято, току що пробудило се до 30 градуса и разказващо истории.

Тази сутрин едва се сдържах да не си купя два килограма патладжани, с натежала от топлина гладка кожица, излъчващи лек дъх на прекипяло мляко. Целеустремено бях тръгнала за лов на една тениска, а в крайна сметка се върнах с готварска книга и с два патладжана, които да опека бавно, отворила широко всички врати и прозорци, спуснала металните щори, в притъмнелия прах на затихващия следобед.

В острещния апартамент срещу нас се е настанил оперен певец, който стресира тишината ми (чувам хлапетата от отсрещния блок какво си говорят, толкова е тихо!). Планирам да му предложа да обедини усилията си с младежа от долния етаж, който неуморно свири на барабани от половин година, току виж постигнат грандиозен успех и ме вземат за свой импресарио.

Чета хубави неща, красиви. Стивън Кинг с човешките му разкази за малки момчета и приятелство, за души, които се движат по контурите на мрака. Чета и историите на летни момичета, които ме засипват с пясък, моряшки блузи и прегорели треви. Чета книгата, която мама ми подари за рождения ден и си мечтая да бъда в Дъблин, да се търкалям в натежали от влага зелени треви, а полата да се оплита в глезените ми. И докато чета в мен започват да се събуждат с лепкав дъх септември, крушовидните форми на любимия ми октовмри и ледените дъждове на ноември.

Всяко лято ми се струва незабравимо. Особено към края си. Ще ми се да го напиша, за да не го забравям.

… казват. Но пък за един блог наистина не е хубаво да мълчи. От време на време обаче ми се случват седмици, в които предпочитам да вървя по улиците, да пия кафе на слънце, да подремна и да говоря, вместо да пиша, да се откъсна от всичко, което ме залива, когато включа компютъра и отворя обичайните страници. Тогава, тогава просто оставям живота си да диша.

Издържах съвсем мъничко да се затопли и в първата петъчна сутрин, в която бях свободна, напълних торбичката си с книга, бутилка вода, стар хляб за патета и за всеки случай топъл шал, купих си кафе и прекарах няколко часа в парка. Или иначе казано открих сезона на кафепиенето на открито . Патетата явно не се бяха разсънили достатъчно и не ми обърнаха обичайното екзалтирано внимание, но пък бях възнаградена с ефирното усещане за събуждащи се дървета и за нежни треви на прага на цъфтежа.

Пролетта е един от най-малко любимите ми сезони, в нея има нещо екзалтирано и хиперактивно, което признавам ме дразни (есента ми отива много повече), но тази година имах нужда от нея, за да се разбудя и да се наслаждавам на порива да планирам малки планове.  Преди няколко месеца около прозореца на кухнята и банята ни започна да се навърта един много упорит гълъб, който се гугутеше по цял ден и с който водихме тиха война (тиха от моя страна, от негова – досадно шумна) в продължение на седмици. Докато един ден не открихме, че си е свил гнездо на прозореца на банята и е снесъл цели две яйца . Край, вече нямаше мърдане и приехме философски сериозната отговорност, че в дома ни ще има пиленца – надявам се съвсем скоро и благополучно. За момента сме в мирно съжителство, като не смеем да отваряме въпросния прозорец, за да не изплашим майката и таткото и да изоставят гнездото.

Какво общо има колелото с цялата пролетна работа? Ами времето се разхубави, тази събота и неделя ни очакват искрящи от слънце и с поне 20 градуса температура и много, много велоалеи, възможности за преходи от един до друг град, безркрайни зелени площи, пресечени от реки и подскачащи зайци, които на двамата с Д. ни се искаше много да видим. И така – речено-сторено. Мечтаните велосипеди станаха наши миналата седмица и вече безстрашно прекосяваме целия град надлъж и нашир. Моделът се води градски тип, а на моето исках да има и кошница, за да си слагам покупките и учебниците.

И като казах учебници, всъщност май най-основателната причина да ме няма толкова дълго тук е фактът, че се записах на интензивен курс по немски и този език ми изпива силите вече трета седмица. Потресаващо нелогичен, но пък бях забравила колко обичам да уча нови неща, да пиша думички, да упражнявам ситуационни разговори и да се пробвам да си купя на немски кафе и брецел от пекарната. В курса сме се събрали от всички краища на света и това е другото, което ме вдъхновява – възможността да срещам различни хора и да се разпитваме взаимно – “как изглежда в Чили метрото?” или “хората в Канада сърдечни ли са?”, или “в Ирак правите ли еди-какво-си”. Безкрайно ме радвам възможността да сме така различни всички и да се опознаваме, да разменяме рецепти за национални ястия (очаквам една за колумбийски емпанади!), да откриваме изненадващи прилики един в друг и да се разбираме на забавна смесица от няколко езика,  но най-вече благодарение на искреното желание да научиш, да задоволиш любопитството си и да чуеш.

В подобни ситуации хората не са толкова много собствените си характери, колкото стремеж към нещо ново, различно, към това да достигнеш до същността на един различен свят. В такива моменти ние всички ставаме прекрасни, нали? Когато не сме себе си, а най-необикновен порив да влезем в чуждите обувки, дори и да ни стагят, да ни правят рани или да похлопват, докато ходим.… казват. Но пък за един блог наистина не е хубаво да мълчи. От време на време обаче ми се случват седмици, в които предпочитам да вървя по улиците, да пия кафе на слънце, да подремна и да говоря, вместо да пиша, да се откъсна от всичко, което ме залива, когато включа компютъра и отворя обичайните страници. Тогава, тогава просто оставям живота си да диша.

Издържах съвсем мъничко да се затопли и в първата петъчна сутрин, в която бях свободна, напълних торбичката си с книга, бутилка вода, стар хляб за патета и за всеки случай топъл шал, купих си кафе и прекарах няколко часа в парка. Или иначе казано открих сезона на кафепиенето на открито . Патетата явно не се бяха разсънили достатъчно и не ми обърнаха обичайното екзалтирано внимание, но пък бях възнаградена с ефирното усещане за събуждащи се дървета и за нежни треви на прага на цъфтежа.

Пролетта е един от най-малко любимите ми сезони, в нея има нещо екзалтирано и хиперактивно, което признавам ме дразни (есента ми отива много повече), но тази година имах нужда от нея, за да се разбудя и да се наслаждавам на порива да планирам малки планове.  Преди няколко месеца около прозореца на кухнята и банята ни започна да се навърта един много упорит гълъб, който се гугутеше по цял ден и с който водихме тиха война (тиха от моя страна, от негова – досадно шумна) в продължение на седмици. Докато един ден не открихме, че си е свил гнездо на прозореца на банята и е снесъл цели две яйца . Край, вече нямаше мърдане и приехме философски сериозната отговорност, че в дома ни ще има пиленца – надявам се съвсем скоро и благополучно. За момента сме в мирно съжителство, като не смеем да отваряме въпросния прозорец, за да не изплашим майката и таткото и да изоставят гнездото.

Какво общо има колелото с цялата пролетна работа? Ами времето се разхубави, тази събота и неделя ни очакват искрящи от слънце и с поне 20 градуса температура и много, много велоалеи, възможности за преходи от един до друг град, безркрайни зелени площи, пресечени от реки и подскачащи зайци, които на двамата с Д. ни се искаше много да видим. И така – речено-сторено. Мечтаните велосипеди станаха наши миналата седмица и вече безстрашно прекосяваме целия град надлъж и нашир. Моделът се води градски тип, а на моето исках да има и кошница, за да си слагам покупките и учебниците.

И като казах учебници, всъщност май най-основателната причина да ме няма толкова дълго тук е фактът, че се записах на интензивен курс по немски и този език ми изпива силите вече трета седмица. Потресаващо нелогичен, но пък бях забравила колко обичам да уча нови неща, да пиша думички, да упражнявам ситуационни разговори и да се пробвам да си купя на немски кафе и брецел от пекарната. В курса сме се събрали от всички краища на света и това е другото, което ме вдъхновява – възможността да срещам различни хора и да се разпитваме взаимно – “как изглежда в Чили метрото?” или “хората в Канада сърдечни ли са?”, или “в Ирак правите ли еди-какво-си”. Безкрайно ме радвам възможността да сме така различни всички и да се опознаваме, да разменяме рецепти за национални ястия (очаквам една за колумбийски емпанади!), да откриваме изненадващи прилики един в друг и да се разбираме на забавна смесица от няколко езика,  но най-вече благодарение на искреното желание да научиш, да задоволиш любопитството си и да чуеш.

В подобни ситуации хората не са толкова много собствените си характери, колкото стремеж към нещо ново, различно, към това да достигнеш до същността на един различен свят. В такива моменти ние всички ставаме прекрасни, нали? Когато не сме себе си, а най-необикновен порив да влезем в чуждите обувки, дори и да ни стагят, да ни правят рани или да похлопват, докато ходим.

През изминалия месец няколко пъти ме попитаха дали съм жива. Жива бях, макар и не във виртуалното пространство, което сякаш ме направи мъглява и с имагинерен образ – някъде там, анонимно по улиците и сред дима на кафенетата. Всъщност този въпрос ме наведе на мисълта колко изчезваща бих била, ако спра да пиша в блога, да споделям, да качвам снимки, да обновявам статуса си, да пиша статии, да отговарям на писма и да връщам смс-и. Не мога да реша дали това е тъжно или не, защото в реалния делник горя много повече, отколкото искри искам или успявам да покажа тук, но ако да съм жива означава някой да ме е прочел или видял…

Сред зъболекарите, лекарите, наситените емоции, една лека катастрофа, срещите, опаковането в кашони, разпределянето на багажа, сложното решение “нужна ли ми е тази вещ?” и потъването между оголените нерви на София, признавам успях да се изгубя. Мислите ми така и не достигаха до момента, в който да ги чуя, а готварските ми трепети се изразяваха в купуването на кроасани от близкия магазин. Не, че съм изгубила себе си, о не, това си бях толкова много аз, каквато съм била дълги години, но и онази, с която се борих упорито през последните месеци, за да се промени.

И така, сега отново съм тук. Тук, в блога, тук в Нюрнберг, с куфар пълен с книги, обувки, формички за сладки (любимият ми миксер не се събра, много тежи пущината, фу), скрабъла, колекцията ми от букмаркове и натрупани идеи. Вече съм и журналист на свободна практика, което иначе казано означава, че ще можете да ме четете на повече от едно място .

Д. нарича чертата ми да обръщам гръб на неприятното и да се съсредоточавам упорито в хубавото “заравяне на главата в пясъка или синдрома на щрауса”. Каквото и да е знам, че трябва да го правя, защото иначе гладните ми за страхове и терзания подводни камъни се вкопчват упорито във всвяко препъване.

Затова и в този пост ще пиша повече за онези неща, които напоследък ме отдалечават от магнитното привличане на собствената ми душа.

Отдавна не си бях купувала книги, защото електронната ми е пълна със стотина, които чакат реда си на гладно изчитане. Но в денят преди да тръгнем все пак се изкуших пред “Инес, моя люов” на любимата ми Алиенде и “Три чаши чай”, която ме привлече със заглавието си. Сигурна съм, че ще бъдат въхновяващи и се заемам с тях веднага щом приключа с “Любов по време на холера” на Маркес. Да си призная не питаех особено голяма обич към този автор, след като в училище трябваше да прочета няколко пъти “Сто години самота” в оригинал на испански… Но сега го преоткривам с удоволствие, особено след като ме сграбчи неусетно и ме държа плътно седем часа на летището във Виена онзи ден.

В духа на литературата днес Д. ме зарадва с новината, че М-Тел са пуснали книжарница за електронни книги. Най-после! Изборът все още е доста беден, но да се надяваме, че каталогът ще се обновява и пълни често. Харесва ми, че ако човек е на договр към оператора, цената на закупената книга отива директно към месечната сметка.

Не мога да пропусна и усмихващата ме последна идея на Гугъл – Google Art Project . Виртуална разхока сред някои от най-известните световни музеи и галерии, ммм, с удоволствие ще се връщам към този на Ван Гог в Амстердам и в мадридския за модерно изкуство “Кралица София”.

И тъй като няколко пъти ме попитаха кога отново ще готвя – скоро, съвсем скоро, мили деца . Взех със себе си една от любимите си готварски книги, тази на Исабел Алиенде и току виж съм изненадала всички ни с някоя рецепта от нея. Е, не с тази за супа от бича опашка, определено.

През изминалия месец няколко пъти ме попитаха дали съм жива. Жива бях, макар и не във виртуалното пространство, което сякаш ме направи мъглява и с имагинерен образ – някъде там, анонимно по улиците и сред дима на кафенетата. Всъщност този въпрос ме наведе на мисълта колко изчезваща бих била, ако спра да пиша в блога, да споделям, да качвам снимки, да обновявам статуса си, да пиша статии, да отговарям на писма и да връщам смс-и. Не мога да реша дали това е тъжно или не, защото в реалния делник горя много повече, отколкото искри искам или успявам да покажа тук, но ако да съм жива означава някой да ме е прочел или видял…

Сред зъболекарите, лекарите, наситените емоции, една лека катастрофа, срещите, опаковането в кашони, разпределянето на багажа, сложното решение “нужна ли ми е тази вещ?” и потъването между оголените нерви на София, признавам успях да се изгубя. Мислите ми така и не достигаха до момента, в който да ги чуя, а готварските ми трепети се изразяваха в купуването на кроасани от близкия магазин. Не, че съм изгубила себе си, о не, това си бях толкова много аз, каквато съм била дълги години, но и онази, с която се борих упорито през последните месеци, за да се промени.

И така, сега отново съм тук. Тук, в блога, тук в Нюрнберг, с куфар пълен с книги, обувки, формички за сладки (любимият ми миксер не се събра, много тежи пущината, фу), скрабъла, колекцията ми от букмаркове и натрупани идеи. Вече съм и журналист на свободна практика, което иначе казано означава, че ще можете да ме четете на повече от едно място .

Д. нарича чертата ми да обръщам гръб на неприятното и да се съсредоточавам упорито в хубавото “заравяне на главата в пясъка или синдрома на щрауса”. Каквото и да е знам, че трябва да го правя, защото иначе гладните ми за страхове и терзания подводни камъни се вкопчват упорито във всвяко препъване.

Затова и в този пост ще пиша повече за онези неща, които напоследък ме отдалечават от магнитното привличане на собствената ми душа.

Отдавна не си бях купувала книги, защото електронната ми е пълна със стотина, които чакат реда си на гладно изчитане. Но в денят преди да тръгнем все пак се изкуших пред “Инес, моя люов” на любимата ми Алиенде и “Три чаши чай”, която ме привлече със заглавието си. Сигурна съм, че ще бъдат въхновяващи и се заемам с тях веднага щом приключа с “Любов по време на холера” на Маркес. Да си призная не питаех особено голяма обич към този автор, след като в училище трябваше да прочета няколко пъти “Сто години самота” в оригинал на испански… Но сега го преоткривам с удоволствие, особено след като ме сграбчи неусетно и ме държа плътно седем часа на летището във Виена онзи ден.

В духа на литературата днес Д. ме зарадва с новината, че М-Тел са пуснали книжарница за електронни книги. Най-после! Изборът все още е доста беден, но да се надяваме, че каталогът ще се обновява и пълни често. Харесва ми, че ако човек е на договр към оператора, цената на закупената книга отива директно към месечната сметка.

Не мога да пропусна и усмихващата ме последна идея на Гугъл – Google Art Project . Виртуална разхока сред някои от най-известните световни музеи и галерии, ммм, с удоволствие ще се връщам към този на Ван Гог в Амстердам и в мадридския за модерно изкуство “Кралица София”.

И тъй като няколко пъти ме попитаха кога отново ще готвя – скоро, съвсем скоро, мили деца . Взех със себе си една от любимите си готварски книги, тази на Исабел Алиенде и току виж съм изненадала всички ни с някоя рецепта от нея. Е, не с тази за супа от бича опашка, определено.

Човек колкото и добре да живее, рано или късно му се налага да събере целия си живот в десетина кашона. Съмнявам се някоя рецепта да успее да се добере до мен и блога през следващите седмици, но пък може и да изненадам всички ни.

Тези дни с Д. успешно оцеляваме на крем супи (някой път ще ви разкажа за потайната ми връзка с тях), бананов шейк и пуканки. Пуканките са бонус към прожекциите в близкото кино, които ни спасяват от мислите за пакетиране и организиране. До тук трябва да е станало ясно, че за известно време съм в София и нямам никакво желание за готвене на нещо различно от санитарния минимум.

Мъглата е погълнала улиците и ако притворя лекичко очи успявам да видя градът, такъв, какъвто го обичам. Приглушен, замъглен, с размити граници и стотици аромати, моята София, онази дето отдавна не съществува.Човек колкото и добре да живее, рано или късно му се налага да събере целия си живот в десетина кашона. Съмнявам се някоя рецепта да успее да се добере до мен и блога през следващите седмици, но пък може и да изненадам всички ни.

Тези дни с Д. успешно оцеляваме на крем супи (някой път ще ви разкажа за потайната ми връзка с тях), бананов шейк и пуканки. Пуканките са бонус към прожекциите в близкото кино, които ни спасяват от мислите за пакетиране и организиране. До тук трябва да е станало ясно, че за известно време съм в София и нямам никакво желание за готвене на нещо различно от санитарния минимум.

Мъглата е погълнала улиците и ако притворя лекичко очи успявам да видя градът, такъв, какъвто го обичам. Приглушен, замъглен, с размити граници и стотици аромати, моята София, онази дето отдавна не съществува.

Жълтурчето ме вдъхнови за този неделен пост, а тъкмо бях решила да си лягам, за да почета час-два преди заспиване. Едно от нещата, с които съм известна е, че специално си лягам, за да чета .

Моите недели напоследък са късни и толкова сладки, че се отдръпвам от себе си, за да им се наслаждавам, да ги обгърна от всеки ъгъл и да ги погълна. Преди години се будех винаги рано, забърквах палачинки или сандвичи с кашкавал, разделяхме си джезве с турско кафе и се разсънвахме до вечерта, когато отивахме на кино или правехме пица, с огромна купа салата.

Напоследък в неделя отварям очи малко преди Д., но много рядко преди 11 часа. Не бързам да ставам, допирам гърба си към неговия и чета, докато чакам светлината да стане равна на отсрещната стена и той да се събуди. Говорим си незначителни неща, докато някой от двама ни не се пресегне за часовника, не разберем, че вече е 12 и половина и наистина, наистина сме много гладни.

Обличам се бързо, той се бръсне, целувам го там, където се срещат шията и пуловера му, омотавам се с големия шал и скривам ръце в джобовете, слизаме в центъра, където работят само няколко кафенета и любимата пекарна. Градът в неделя е тих, някак много личен.

В  пекарната е топло, понякога сядаме на високите столове до прозореца, а друг път като днес – в дъното, на малка маса, която едва побира моето капучино, неговото черно кафе, двата сандвича и двата сладкиша. Той традционно си взима чийзкейк, аз всеки път опитвам нещо различно и го развеселявам с дегустаторските си вълнения.

Говорим. Неделите са за говорене. За споделяне и за всички пропуснати думи от седмицата, за планове, за разкази, за мечтаене , за подаване на захарницата и за втора чаша.  После за бавно прибиране, докато влагата се промъква в ботушите, или за среща с няколко вурстчета със сладко кисело зеле и цели зърна пипер.

У дома аз сядам до прозореца и наблюдавам как снегът се првръща в капки по клоните, омайвам се от тихото им потрепване при всяка среща с вятъра, пиша неделно, избирам рецепти, рисувам идеи и пускам мислите си да подскачат по отсрещните покриви, да надничат в комините и да потриват ръце доволно. Той гледа новините и ме информира за по-важното от тях, после прави всички онези неща, които го придържат към себе си.

По някое време превръщаме дневната във фотографско студио, за да снима мъфините и бисквитите, които направих в петък (рецептите скоро, ммм, с портокалово сладко са ), аз се намесвам с нескопосаните си декораторски умения, омазвам се със сметана и се спъвам поне веднъж в някоя от светкавиците…

Малко преди да заспя, когато между мислите ми се промъква памучен интервал и чувам тихото шунмолене на душа в банята, понеделникът си намира място в мен и го усещам как прошепва: утре те очаква вълшебен ден, заспивай… Въздъхвам дълбоко и неделята се превръща във вкуса на карамелен бонбон, който току що се е разтопил изцяло.Жълтурчето ме вдъхнови за този неделен пост, а тъкмо бях решила да си лягам, за да почета час-два преди заспиване. Едно от нещата, с които съм известна е, че специално си лягам, за да чета .

Моите недели напоследък са късни и толкова сладки, че се отдръпвам от себе си, за да им се наслаждавам, да ги обгърна от всеки ъгъл и да ги погълна. Преди години се будех винаги рано, забърквах палачинки или сандвичи с кашкавал, разделяхме си джезве с турско кафе и се разсънвахме до вечерта, когато отивахме на кино или правехме пица, с огромна купа салата.

Напоследък в неделя отварям очи малко преди Д., но много рядко преди 11 часа. Не бързам да ставам, допирам гърба си към неговия и чета, докато чакам светлината да стане равна на отсрещната стена и той да се събуди. Говорим си незначителни неща, докато някой от двама ни не се пресегне за часовника, не разберем, че вече е 12 и половина и наистина, наистина сме много гладни.

Обличам се бързо, той се бръсне, целувам го там, където се срещат шията и пуловера му, омотавам се с големия шал и скривам ръце в джобовете, слизаме в центъра, където работят само няколко кафенета и любимата пекарна. Градът в неделя е тих, някак много личен.

В  пекарната е топло, понякога сядаме на високите столове до прозореца, а друг път като днес – в дъното, на малка маса, която едва побира моето капучино, неговото черно кафе, двата сандвича и двата сладкиша. Той традционно си взима чийзкейк, аз всеки път опитвам нещо различно и го развеселявам с дегустаторските си вълнения.

Говорим. Неделите са за говорене. За споделяне и за всички пропуснати думи от седмицата, за планове, за разкази, за мечтаене , за подаване на захарницата и за втора чаша.  После за бавно прибиране, докато влагата се промъква в ботушите, или за среща с няколко вурстчета със сладко кисело зеле и цели зърна пипер.

У дома аз сядам до прозореца и наблюдавам как снегът се првръща в капки по клоните, омайвам се от тихото им потрепване при всяка среща с вятъра, пиша неделно, избирам рецепти, рисувам идеи и пускам мислите си да подскачат по отсрещните покриви, да надничат в комините и да потриват ръце доволно. Той гледа новините и ме информира за по-важното от тях, после прави всички онези неща, които го придържат към себе си.

По някое време превръщаме дневната във фотографско студио, за да снима мъфините и бисквитите, които направих в петък (рецептите скоро, ммм, с портокалово сладко са ), аз се намесвам с нескопосаните си декораторски умения, омазвам се със сметана и се спъвам поне веднъж в някоя от светкавиците…

Малко преди да заспя, когато между мислите ми се промъква памучен интервал и чувам тихото шунмолене на душа в банята, понеделникът си намира място в мен и го усещам как прошепва: утре те очаква вълшебен ден, заспивай… Въздъхвам дълбоко и неделята се превръща във вкуса на карамелен бонбон, който току що се е разтопил изцяло.

Слънцето подскача по листата на кестена и се гуши в ъглите. Това е първото, което виждам, още преди да отворя очи.

И после мокрите тихи улици, по които минавам, за да стигна в парка. Пия кафе сама, на непозната пейка и се усмихвам. Всичко е толкова зелено, че чак ме боли. Съсредоточавам се и потчи успявам да накарам мислите в главата ми да заглъхнат, сърцето ми да не препуска лудешки в очакване на напрегнат ден. Краката ми да не изтръпват от нетърпение да им се случи нещо.

В някои дни ми отнема часове, докато накарам тялото си да осъзнае, че днес няма да отиде на работа. Днес ще прави каквото си иска, ще се разхожда, ще пие кафе, ще разглежда десетките пекарни в квартала, ще вкусва и ще ражда идеи.

Толкова дълго очаквах да дойда тук, да забравя София (обичам го този град, но така ме изтощава), да се вкопча в свободата си, че се пренавих като пружина от очаквания, вълнения, радост и ентусиазъм. Десет дни по-късно се събудих изтощена от себе си.

Тази сутрин отново отидох в парка и започнах самоубеждаването: “Стига си мислила, отпусни се, не бързаш за никъде, наслади се, ще направиш всичко, което искаш, имаш време”. Ужасно ми е трудно да си повярвам и сякаш сънувам нечий друг прекрасен, спокоен, мек живот. Толкова е меко всичко в деня ми сега, меко и прелита като бледа светлина.

Всъщност си имам задача, най-важната от всички. Да променя себе си, да доведа в сърцето си покой, да обуздая всички мисли, гневът, тъгата и да освободя място за идеите, които ме преследват от години. Надявам се, че ще успеят да стигнат до ръцете ми най-после да излязат от мен .

Трудно ми е да пиша с молив, на хартия, само за мен. Или в този блог. Изобщо трудно ми е да пиша без ясно определена задача, сковавам се от страх и недоверие. Дресирам думите, но не и вдъхновението, което потрепва неочаквано, за малко и само понякога.

Дали е духче, мисъл, биологичен процес не знам, но го очаквам и се надявам да дойде.

С празно сърце и отворени очи, с ръце отпуснати в скута, стоя на прозореца и се уча да бъда търпелива.

Слънцето подскача по листата на кестена и се гуши в ъглите. Това е първото, което виждам, още преди да отворя очи.

И после мокрите тихи улици, по които минавам, за да стигна в парка. Пия кафе сама, на непозната пейка и се усмихвам. Всичко е толкова зелено, че чак ме боли. Съсредоточавам се и потчи успявам да накарам мислите в главата ми да заглъхнат, сърцето ми да не препуска лудешки в очакване на напрегнат ден. Краката ми да не изтръпват от нетърпение да им се случи нещо.

В някои дни ми отнема часове, докато накарам тялото си да осъзнае, че днес няма да отиде на работа. Днес ще прави каквото си иска, ще се разхожда, ще пие кафе, ще разглежда десетките пекарни в квартала, ще вкусва и ще ражда идеи.

Толкова дълго очаквах да дойда тук, да забравя София (обичам го този град, но така ме изтощава), да се вкопча в свободата си, че се пренавих като пружина от очаквания, вълнения, радост и ентусиазъм. Десет дни по-късно се събудих изтощена от себе си.

Тази сутрин отново отидох в парка и започнах самоубеждаването: “Стига си мислила, отпусни се, не бързаш за никъде, наслади се, ще направиш всичко, което искаш, имаш време”. Ужасно ми е трудно да си повярвам и сякаш сънувам нечий друг прекрасен, спокоен, мек живот. Толкова е меко всичко в деня ми сега, меко и прелита като бледа светлина.

Всъщност си имам задача, най-важната от всички. Да променя себе си, да доведа в сърцето си покой, да обуздая всички мисли, гневът, тъгата и да освободя място за идеите, които ме преследват от години. Надявам се, че ще успеят да стигнат до ръцете ми най-после да излязат от мен .

Трудно ми е да пиша с молив, на хартия, само за мен. Или в този блог. Изобщо трудно ми е да пиша без ясно определена задача, сковавам се от страх и недоверие. Дресирам думите, но не и вдъхновението, което потрепва неочаквано, за малко и само понякога.

Дали е духче, мисъл, биологичен процес не знам, но го очаквам и се надявам да дойде.

С празно сърце и отворени очи, с ръце отпуснати в скута, стоя на прозореца и се уча да бъда търпелива.