alia

Нова година - нов късмет :)

Alia — Fri, 02 Jan 2009 11:14:43 +0000

Честита Нова Година на всички! Пожелавам ви много вдъхновяващи дни, моменти, които да бъдат запомнени и най-вече топлинка в душата .

Последните години вкъщи сякаш се превърна в традиция на 31-ви цял ден да чистим и подреждаме, та да започнем на чисто. И понеже щяхме да си бъдем само двамата с Димитър, не бързахме за никъде и до 9 вечерта успяхме да се справим с всички задачи. Аз станах рано, омесих празничната питка, а десерта направих още предния ден. Купихме някои салати готови, мезетата също, направих любимото Капрезе и Полската салата, а основното беше изпечено на грил тигана от по-добрата ми половинка . Обикновено съм нервна, когато има да се вършат много неща, но тази година за първи път се наслаждавах на пълния покой в душата си. Беше ми хубаво, наистина хубаво и споделено, без да очаквам нещо специално. Вечерта уморени, но доволни си наредихме масата и някак неусетно в разговори старата година изтече през часовника…

Масата със салататите и мезетата, без мръвката все още

Чудната дъхава питка

И десерта на десертите - негова светлост Тирамису-то!

Всъщност най-любимия ми ден е 1 януари. Събудих се в тихото утро, със слънце в прозорците и ми беше леко и весело. Никакъв шум не се чуваше, само кафето тихо къкрещо на котлона. Дано цялата година ни върви все така - ведра, изпълнена с надежди, мечти и спокойствие.

Коледа 2008

Alia — Sun, 21 Dec 2008 09:23:39 +0000

Тази година имах грандиозни планове да изпека 5 - 6 вида курабийки за Коледа. Е, традиционно се разболях и преди да свърша тая лоша работа, успях да направя само два вида. Но пък съм решила за Нова година да спретна любимите ми линцерови сладки, няма да им бъде простено както се казва . Миналата година нещо не ми се получаваха курабийките и се отказах изобщо да правя нещо, но пък сега вече си имам електронна везна и рецептата няма объркване. Дори не успях и да ги изгоря, което си е постижение с моята фурна, която си има собствено мнение за всичко. И така меденките и джинджифиловите сладки кротко си стоят в кутия, напудрени, глазирани, ухаещи приятно и в очакване да бъдат излапани. Ето ги и тях:

Меденки с шоколадова глазура

Джинджифилови елхички със стафиди

Всъщност за мен празниците започват много преди самата им дата, с търсенето на подаръци, украсата и печенето на сладки, разбира се. Преди все се изпълвах с неописуемо очакване и след Нова година се чувствах ужасно уморена. Сега, вече не очаквам нищо определено, а просто се наслаждавам на топлината, горещия чай, ароматите, семейството и близостта.

И под облак снежен, тихо пее цъфналият храст…

Alia — Thu, 18 Dec 2008 17:46:31 +0000

Това е Веси. Веси обича да плете и затова си е направила тематична брошка. Твърди, че все още е прототип, но аз и сега я намирам за много хубава. Харесвам, когато хората правят каквото правят с вдъхновение и обич.

И за да онагледя как хубаво плете тя, представям ви прекрасната шапка, която ми направи. Аз си избрах модела, а тя ми се върза на акъла и го осъществи :

Не е ли страхотна? О, толкова е хубаво, когато всичко е сиво, студено и кишаво, аз да се нося като цъфнал зимен храст .

Дръж се, Зимо, идвам!

Пилешка супа за душата

Alia — Sat, 06 Dec 2008 20:29:36 +0000

В обедната почивка често ходим с колеги във “Вигвама”, аз лично заради супите и голямооото капучино. Та там имат една пилешка супа с царевица и сметана, която отдавна се каня да сътворя в домашни условия. Веси й е най-големият почитател, а аз предпочитам крем-супата от броколи. Но пък тази, която направих днес е по-хубава дори и от онази в заведението. Според мен, за да бъде вкусна една супа с месо, трябва да е с повечко мазнина и по-солена. В този случай сметаната придава мекота на вкуса, която с обикновена застройка няма как да се постигне.

Ето и рецептата:

бяло пилешко месо (аз използвах филе от гърди)
1 глава лук
1 зелена чушка
1 червена чушка
накълцани домати от консерва
царевица от консерва
1 кубче пилешки бульон
течна готварска сметана
сол, черен пипер, чубрица

В тенджера се загрява олио. Лукът и чушките се нарязват на дребни кубчета и се задушават във вече сгорещената мазнина. Пилешкото се нарязва на малки късчета и се добавя в тенджерата с непрекъснато бъркане, докато побелее леко. Сместта се залива с гореща вода, добавят се подправките и кубчето бульон. Оставя се да къкри на слаб огън. Когато месото е вече сварено се добавят 2-3 лъжици домати и царевица на вкус. Супата се оставя още 5-10 мин. на котлона, след което се изключва и оставя да изстине. Течната сметана се добавя, когато супата е станала хладка, с непрекъснато бъркане, за да не се пресече.

Най-добре да се сервира с домашен хляб, аз направих един с любимото ми типово брашно. Дано и на Димитър да му хареса, когато си дойде утре у дома. Защото какво е едно истинско посрещане, без дъхав хляб и вкусна супа?

Плачещи облаци

Alia — Tue, 02 Dec 2008 20:03:46 +0000

От година поне се каня да си направя брошка облак. Обаче всичко, което ми хрумваше все не беше подходящо. Тези дни, докато подреждах хауса в бюрото ми, открих тази красива кожа, която Вили ми даде много отдавна. Все пак облакът трябваше и да “вали”, затова развалих една стара гривна и използвах мънистата й. И воала, имам си есенно-зимно съкровище :

Вермер казва, че облаците изобщо не са само бели. В тях има синьо, жълто, златно, розово, зелено и съвсеем мъничко бяло. Моят облак е огрян по залез слънце, от онази последна светлина, която не топли лицето, но сгрява душата.

И още две закачливи брошки, които направих преди месец. Все забравям от коя игра бяха тези човечета, обаче пък подрънкването на очите им искрено ме забавлява. Направени са от филц, пластмасови оченца и безопасна игла за закачене.

Отражения, джинджифил и снежни кристали

Alia — Tue, 25 Nov 2008 13:16:09 +0000

Казвам си, ще издържа и тази зима. Студът ме опустошава. Ръцете ми се напукват, косата ми се пълни с електричество. Краката ми се смаляват от мразовити пориви. И думите ми вехнат като забравено мушкато на прозореца.

През зимните месеци отчаяно се хващам за всяка тънка сламка топлина. Крия се в осветени и топли магазини, приютявам се под чужди навици. Подслушвам случайни разговори в кафенето. Ходя с разкопчано яке, докато снегът бръска лицето ми. Инатливото ми съпротивление никак не променя факта, че четири месеца ще бъда затворник на полото, сковаността и статичното електричество.

Снощи за първи път усетих краткия проблясък, който всяка година ми напомня, че има и нещо хубаво. След работа да отида в “Слънчоглед” и да докосвам шарени отражения. Следобед да си направя лют чай от джинджифил и лимон, който все повече ми харесва. И в кухнята, до прозореца, да пълня очите си със заснежени покриви. Огромно капучино и две цигари сутрин, преди да са дошли всички, докато времето е бяло, чисто и невинно. Топъл дъх, който изпотява погледа ми. И вечер, когато се прибирам и измивам деня с гореща вода, докато кожата започне да щипе.

Изпращам себе си към спирката на автобуса и после се посрещам в кухнята, с мека кожа и лъскава коса. Онези, другите, напуканите остават пред вратата, да чакат сутрешното ми обличане.

За образованието и роботите

Alia — Fri, 14 Nov 2008 08:03:29 +0000

Всичко тръгна от един спор с Веси вчера. Не обичам да споря, сигурно защото не ми се отдава или защото съм го правила много през годините. В един момент обаче реших, че няма смисъл от цялата работа. Моето мнение си е важно само за мен, а не желая да променям ничие чуждо. Та, тръгна всичко от една книга “Как да говорим за книги, които никога не сме чели”. Поскарахме се малко, а като укротихме страстите говорихме спокойно по темата. Идеята на този автор, доколкото разбрах (не съм чела произведението ) е, че няма смисъл да се задълбава чак толкова в четенето и че стига само за някои книги да си прочел рецензиите, да си чул нещо от някой, да си видял корицата и вече имаш създадено мнение. Всъщност това е критически литературен труд, от преподавател, специалист в своята област. Разделя причините за четене на няколко вида и.. ще знам повече, когато я прочета и аз. Предполагам е прав. Но аз чета основно за удоволствие и обичам да си изграждам собствено мнение за всяка книга, искам да знам малките подробности и нюанси, които правят картината цялостна. А и не е в природата ми да говоря за неща, които не познавам.

Като учеиничка съм провела много спорове с преподавателите ми по литература. Драмата на моя живот тогава беше, че имах собствено мнение и не желаех да уча критически анализи наизуст. Защо ми е да повтарям като папагал мислите на някой друг, когато аз съм разбрала идеята на една книга със собствената си глава? Та, спорехме с учителите, писали са ми и двойки, наказвали са ме. Когато уча нещо, аз искам да го разбера. Има хиляди начини това да стане, но най-тъпия според мен е да се наизусти смляната информация.

Първата година, когато завърших училище, кандидатствах само журналистика в Софийския университет. Почти не съм ходила на уроци, в истинския смисъл на думата. И двамата преподаватели, които имах, поощряваха свободата на моята собствена критическа мисъл и всъщност разговаряхме и пишехме заедно. Е, на първия изпит имах 3,25. Отидох в университета, за да видя работата си. Нямах нито една правописна грешка, тук-таме подчертани стилови. Рецензията беше “прекалено силно изразено лично мнение, липса на представени критически анализи от външни източници”. Признавам, това си беше голям удар по самолюбието ми и изобщо по целия ми вътрешен свят. Нищо, ще опитам пак. Този път се записах на истински уроци, при преподавател, който желаеше да ми продаде готови теми, всяка по 20 лв. Отказах, исках да се науча сама, явно нещо бърках. Е, този път имах 2,00. Рецензията гласеше почти същото като от първата година, само дето имах и една пропусната запетайка. Мисля, че тогава се отказах да споря и стигнах в НБУ. Сега, когато вече съм се дипломирала, мога да кажа, че ученето на журналистика у нас си е абсолютна загуба на време, но поне постигнах мечтата си.

След тези случки започнах да си задавам въпроси. Защо в нашето образование преподавателите искат да смажат собственото мнение? Защо не ни учат да мислим и разсъждаваме, а само да наизустяваме. Защо не онагледвяват природни закони например, а изписват до припадък формули. Срещала съм много малко учители, които са достатъчно уверени в себе си, за да позволят на един ученик да развива въобръжението си. Да си позволят грешки.

Не знам дали и преди е било така, но резултатът е, че моето поколение е съставено от хора, които живеят един рециклиран живот. Учителите, като по-умни и по-знаещи, са го сдъвкали и изплюли за нас. За да ни предпазят от грешки или защото няма смисъл да си блъскаме главите? На 20 години най-правилното нещо е да се чудиш какъв е смисълът на живота. А не да си получил готови отговори, които да приемеш за свое верою. Защо тук, у нас, има преподаватели, които ни лишават от това? Които ни спестяват свободата и правото сами да откриваме света? И ако си позволим волността на собсветното мнение, биваме наказвани. Учителят винаги е прав.

Но учителят не трябва да бъде диктофон, който рецитира до забрава. Той трябва да подава трески на своите ученици, а те сами да строят къщи от тях. Да помага, съветва и подкрепя, да придържа в първите стъпки и после да пуска своите питомци устремени към свободата. Дори и да падаме, поне ще знаем, че е заради самите нас. А сега просто стоим на земята, пълни със заучени фрази, като коне с капаци, с мисли стигащи само до ушите ни.

Признавам, че някъде тогава се отказах да споря. Не само за литература, по принцип - за идеологии. Тук спорът завършва с наказание, а аз не желая повече да бъда удряна през пръстите от компетентни мнения. Защото свободата ми е ужасена и иска да си отиде завинаги от мен.

А как ще живея с чужди мисли?

Яйчена кутийка и портокалови кексчета

Alia — Sat, 01 Nov 2008 21:03:52 +0000

Така, определено продължавам да скучая вкъщи. Днес следобед гледах като лъв затворен в клетка . Поредната ми жертва се оказа една обикновена картонена кутийка за 6 яйца, която се превръна в кутийка за шевни принадлежности.

Първо е хубаво да се почисти, едно памуче със спирт няма да й навреди. За всеки случай улейчетата се застилат с шарена хартия, плат или каквото друго се намира под ръка. На капачето се залепва дебел плат или филц, на който да се забождат иглите и топлийките. И понеже разполагам с голямо количество златна темпера, “артистично” намацах където ми падне. Вече няма да се чудя къде да държа всички копченца, топченца, кончета, панделки и прочие, а току виж започна и да шия по-често :

А вчерашното ми добро дело за деня бяха едни малко грознии, но мнооооого вкусни и ароматни портокалови кексчета с глазура. Мама ми купи специална тавичка за мъфини, нямаше как да не направя веднага, за да я почерпя .

2 яйца
1 ч.ч. захар
1/2 ч.ч. разстопено масло
1/2 ч.ч. прясно мляко
1/2 ч.ч. фреш от портокал
2 ч.ч. брашно
1 с.л. бакпулвер
1 с.л. настъргана портокалова кора
1 ванилия

100 гр. пудра захар
1 с.л. портокалов сок

Яйцата, захарта, маслото, прясното мляко и портокаловия фреш се разбиват с миксер. Отделно се смесват брашното, ванилията, бакпулвера и портокаловата кора, след което се прибавят с бъркане към първата смес. Разсипва се във формички за мъфини и кексчетата се пекат до зачервяване на 180 градуса. През това време се прави глазурата - пудрата захар и 1 с.л. портокалов сок се смесват и разбъркват хубаво. След като мъфините изстинат върху тях се разпределя глазурата.

Спокойно, в понеделник се връщам на работа. Дано до тогава не ми хрумне да изрисувам компютъра със златната темпера .

Малки радости

Alia — Fri, 31 Oct 2008 09:11:08 +0000

Вече шести ден, откакто си стоя вкъщи. Денят как да е минава бързо - работя, сготвя нещо, раздвижа се от едната стая в другата. Обаче вечер ужасно се изнервям и много трудно заспивам. Снощи беше апогея, който обикновено ражда разни джунджурии.

Винаги съм искала да имам закачалки, облечени в сатен, на цветя, красиви. Предпочитам дървените. Има много идеи как да им се ушие дрешка, но аз не мога да шия и затова действах с подръчни материали - филц, тел, панделка.

За моя изненада се получи хубаво и реших, че ще е кощунство да стои прибрана в гардероба. И за какво друго може да се ползва една закачалка? Винаги съм харесвала всякакви шарени и дървени герданчета, които с години трупам в една кутия и ги забравям. Закачалката бързо се превърна в такава за бижута, закачена на стената, за да мога само с един поглед да си избирам каква джунджурия да сложа . Не заема място, а служи и за украса. Луд на шаренко се радва, както се казва:

После се сетих, че днес е Хелоуин, а аз обичам страшни празници. Една обвивка на кестен отдавна чака да бъде одухотворена, какъв по-добър момент от днешния? И така на бърза ръка се роди Рошко, който живее в страната на кестените. Освен тях обича да си похапва и лешници, и орехи, абе каквото му дадеш, не е придирчив изобщо:

Разбира се, най-щастлив е, когато около него има мноооого кестени и тогава целият сияе в зелено и оранжево:

Буууу! Тук се опитва да сплаши аудиторията, обаче на всички ни е ясно, че Рошко е едно много добро и послушно създание. Но нека не се издаваме, за да не го обидим .

Пудинг с палачинки

Alia — Thu, 30 Oct 2008 17:44:16 +0000

Когато вкъщи се намират няколко палачинки, течен шоколад и ванилов крем, би било неразумно да се ядат по отделно. Защо ли? Защото събрани заедно имат много по-весел и интересен вкус. Преди време бях чела за подобен австрийски десерт, но не помня нито къде, нито как точно се правеше, затова и импровизирах с наличните продукти. Мога само да кажа, че колкото повече стои в хладилника, толкова по-вкусен става, стига да има кой да го чака .

за 4 порции:

4 палачинки
500 гр. ванилов пудинг
1 банан
течен шоколад
какао или пудра захар

Бананът се нарязва на малки парченца. Всяка палачинка се намазва с течен шоколад, поръсва се с банан и се завива на руло. Реже се на 4 части. В купичка се слага на дъното едно рулце палачинка и другите три парченца се нареждат изправени. Заливат се с ваниловия пудинг. По този начин се запълват и четирите купички, след което се нареждат в тава и се запичат на горен реотан за 10 мин. на 200 градуса. Преди сервиране се поръсват с пудра захар или какао.