През последната сутрин в Милано (и в края на първата част от великденското ни пътешествие) се отдаваме на декадентски забавления, като неприлично дълго пиене на капучино и ядене на неконтролируем брой кроасани. А после бавно прибиране към хотела, закопчаване на куфара и заслепено от слънцето по белите мраморни плочки “довиждане” на Италия.

Летище “Малпенса” е отделено почти изцяло за полетите на easyJet, с които ще летим до Лондон. Предишния ден се колебаехме как да стигнем до него – с влак или автобус и в крайна сметка предпочетохме втория вариант, тъй като спира директно на нужния ни терминал. Признавам си, че чакането по летищата е най-досадната ми част от всяко пътешествие, дори и сега, когато вече не пуша (преди никотиновият глад ме държеше нервна, сега просто ми е скучно), но този път поне чекин-ът беше забавен. Младежът, който ни пое документите, реши да попита дали имаме визи за Англия, поглеждайки ни крайно недоверчиво. Обяснихме, че нямаме нужда от такива, но той реши все пак да провери. Мислейки че изобщо не разбираме италиански ни описа така на колегата си: “Да, да, добре са облечени, знаят английски, изглеждат нормално, имат и багаж, купили са билетите онлайн…. казваш да ги пускам? Добреее, пускам ги!”. Добре че си бяхме сложили “новите дрехи”, че иначе не се знае къде щяхме да сме сега . Върху бордните ни карти беше надраскал: “Разрешено от Родриго!”.

Винаги съм искала да видя Лондон. Вярвах, че ще е различен и несравним и наистина се оказа такъв. О, толкова шумен, с ужасяващите тълпи в метрото, по гарите, на спирките, по улиците, в магазините – навсякъде. Градът диша и пулсира като отделен организъм, поглъща всеки тръгнал покрай Темза, притиска го, докато не се предаде и не започне да спазва неговите стъпки, да се събува бос в парка и да пие вино до премала, да лежи по гръб, а слънцето да му залязва в миглите и да замайва главата като дългоочаквана целувка.

Пристигаме късно и отсадяме в малко селце близо до града. Заспивам уморена, погълнала улиците му, червено-сивите тухли, всички хора в метрото, които не се гледат любопитно един друг и четат ли четат – вечерния вестник, опърпан роман, лъскав бестселър, почти всеки чете нещо.

Лондон е клише преди да го видиш. Червените телефонни кабини, гигантското виенско колело, “Биг Бен” и двуетажните автобуси. Както всяко клише се оказва истина и същевремнно неописуемо различен, с дух, който няма как да се побере на снимка или в тълпите пред Бъкингамския дворец. Още по-малко в два дни разходки, но на мен ми хареса да усетя аромата на Лондон в стотиците хиляди хора, които пъплят по артериите му, изтупват официалните си костюми от праха в метрото, преди да влязат в офиса, а вечер разхлабват вратовръзките и прибират обувките с високи токчета в раницата, докато хапват сандвич. Градът, чиято истина, се крие в собствените ми очи.

Първия ден избягахме от тълпите в Националната художествена галерия, чиито огромни зали и вълшебни картини ни задържаха при себе си с часове. Сядах на всеки кожен диван и поглъщах мазките, стъпките на турситите, приглушените светлини, червеното кадифе на стените и една възкиселичка лимонова торта. През втория ден си откраднахме няколко часа и за Тейт Модърн на южния бряг на Темза, където се полюбувах на Матис, Моне и Пикасо, на страхотно уреденото пространство, специалните кътове за деца и липсата на префърцунени претенции.

Колкото и да пиша за Лондон все ще бъде необхватно, каквато е и Темза, която се влива в него, захранвайки го пълнокръвно с отблясъци. Красив и изумителен в различността си, неразбираем, докато не се потопиш напълно в дъха му. Мисля че успях поне за няколко мига, докато примижвах срещу слънцето, докато стъпвах боса по тревата в “Сейнт Джеймс парк”, докато гледах пълзящия трафик през прозореца на двуетажен автобус…

Решихме да се врънем в Европа с ферибот, през Доувър, който ни посрещна и изпрати с белите си скали и хищни чайки, налитащи към всяка храна, подала се за секунди извън ръба на кораба. След около час пристигнахме в Кале и се насочихме към гарата, с хубавия план до края на деня да стигнем до Дижон, без да минаваме през Париж, към който, хм, след първата ни и последна среща, не питаехме особено топли чувства. Кале е симпатично морско градче, с лек дъх на занемареност и голямо пристанище. И, разбира се, е пълен с много англичани, които идват да се порадват на следобедното слънце за няколко часа.

Оказа се, че за нужния ни влак вече няма места и не можем да си направим резервация, затова след известно колебание решихме все пак да използваме връзката през Париж, за да успеем да стигнем до крайната цел. Но първо трябваше да се придвижим от гарата, на която бяхме в Кале, до друга извън града. След не особено подробни обяснения се озовахме на автобусна спирка, за която не бяхме сигурни дали е нужната, а един “учтив” французин ни заяви, че там не спира автобусът, който ни трябва… Оказа се, че ни е поизлъгал и така изпуснахме автобуса, чакайки на друго място, хванахме такси и успяхме да се качим на влака за Париж точно 2 мин. преди да тръгне. След подобно тичане най-много обичам да се отпусна в хладината на седалката и да проспя цялото възможно време, както и направих . Но определено новата ни среща с Франция не ме зареди с голям позитивизъм за престоя ни…

И все пак, Дижон е красив! Сгушен сякаш в средата на нищото, сред високи треви, с ухание на провансалски подправки и малко горчица, като от филм, в който тихо звучи ромон на акордеон.

Сутринта ни обгърна с полюшващи се пердета, съботен битпазар и дъх на печени франзели. Мисля че можехме цял ден да се прокрадваме по улиците му без да ни омръзне – на разсъмване бяха тихи и росни, а църквите празни и занемели в очакване да забият камбаните им, а когато слънцето се издигна и затопли стените на старите къщи, кафенетата се изпълниха с лениви закусващи, поизмачкани от четене вестници и ратанови кощници, зинали в очакване.

Така и не го видяхме по залез слънце, но съм сигурна, че е бил топъл и дъхав, леко разрошен и с изцапани от потайни веселби колене. Сякаш изскочил от някоя книга на Джоан Харис, идеален фон за първата годишнина от сватбата ни .

Вечерта на този хубав и дълъг ден ни застигна в Цюрих. Швейцария се прелива между Франция, Германия и Италия, взела от всяка от тях по малко, обогатила микстурата със собствено мнение и накрая е позагладила ръбчетата. Резултатът от този каламбур, който видях в Цюрих, не е особено впечатляващ, макар и с блесналите си светлини старият град да обгражда нежно реката, която е толкова прозрачна, че по дъното й се виждат доволно плуващи шарани.

Все още тая надежда, че в района на Алпите би било много по-интересно и красиво, така че Швейцария ни очаква поне още веднъж. Великден в Цюрих обаче беше дъждовна утрин, с камбанен звън и за наша радост боядисани яйца, включени в хотелската закуска. Досега не ми се беше случвало да предпочета да се излежавам в леглото, вместо да обикалям из душата на някой непознат град, но ето че доживях и такъв момент . Така и ще запомня столицата на Швейцария – с потракващ под прозореца трамвай, хладни чаршафи и лениво четене на книжка, докато дъждът се изсипва на талази.

След седмица непрестанни влакове, малко пораздърпани и доволно уморени, в следобеда на Великден потеглихме обратно за Германия. Казват, че завръщането било най-хубавата част от едно пътуване. Не съм напълно убедена, но прибирането си заслужава най-вече, защото можеш веднага да започнеш мечтанието за следващия път.

Снимки: Димитър Г. Катерински

Петък следобед, упойваща мелодия на забързани куфари, димящи кафета, потракващи обувки и безшумни влакове. И ние, задъхани за онзи, бързият, в 19:18, който след час ще бъде в Мюнхен, а след още час ни очаква следващият за Венеция.

Тази непосредственост винаги ме изпълва с детински възторг – вечерта си в Нюрнберг, а след девет часа посрещаш изгрева в Италия. Не е ли вълшебно? Сякаш се преливаш от един свят в друг, изтръскваш си джобовете от делника, забравяш как изглежда домашната улица и потегляш на пътешествие, което се разлива в душата като гледката от прозореца на влака.

Няма сила, която да ме спре да не задремя, докато се возя на някакво превозно средство (дори и на колело се унасям ), така че когато се събудих сепнато малко преди 6 сутринта се оказа, че ще бъдем във Венеция съвсем скоро, а тоалетната на вагона е окупирано от 6 малки германчета, готови за подвизи. И разбира се, изгревът, с дъх на препечени от слънцето водорасли и самотни морски миди, който разбужда и изпълва гърдите с отмаляваща наслада.

Градът, в който няма коли, а улиците са просто пролуки в стремежа на две стари сгради да се прегърнат е…  прекрасен преди тълпите, преди да се разбуди, на ръба между 6:30 и 7:15, когато започват да отварят първите кафенета, а дъхът на застояло вино се измества от аромата на гъсто еспресо. И разбира се, слънцето е ласкаво, сякаш поздравява кралски особи, а не леко мухлясали старчета, заплашени от потъване.

Както и трябва да бъде, нали?

Разглеждала съм безчет снимки от Венеция, както сигурно и повечето от вас, но защо никой досега не ми я беше показал така плътна от аромати, гореща като излегнала се в жарък следобед презряла красавица, суетна с дъха си на минало и безкрайно незаинтересована към всичко отвъд брега на морето? Венеция привлича и заплита, докато забравиш, че вълните те притискат и има опасност някоя сграда да успее точно днес да прегърне друга.

Докато се промушваме по улиците, все още запазили дъха си на изветряла утрин, първите забързани хора се появяват и изчезват из малките проходи, включили се в сложната схема на някакъв лабиринт, от който всеки изход води до ръба на морската пяна. Попадаме на малко кафене, което всъщност е миниатюрна кръчма – първото отворено заведение, което виждаме и което вече продава разредено червено вино на най-ранобудните ентусиасти, а на нас – така желаното кафе в миниатюрни чашки. Изпиваме го, докато се подпираме на престаряла бъчва.

Дори и в идеалния си център, в най-турисичтическата зона, претъпкана със задушаващи тълпи и кичозни гондоли, Венеция не се преструва. Остава си раздърпана, заплашена от потъване, леко сънена домакиня, със загадъчна усмивка и джобове пълни с истории.

Имахме чувството, че с дни вървим и вървим, от единия до другия край на острова, всичко изглежда различно и същевременно те обърква, май си бил вече на тази улица, хей, не минахме ли покрай онзи площад само преди час? Градът те заплита и обърква, кара те да прибереш часовника дълбоко в раницата и да забравиш, че трябва да бързаш, че денят свършва, че те очакват безброй интересни музеи, а главата ти се замайва все повече и повече и ушите започват тихо да бучат, като забравен рапан в изгнила лодка. Прилича на любов, но не съвсем.

Наистина, Венеция ме остава безкрайно изненадана, сякаш са ми разказвали цял живот за някой човек и аз дори имам образ в главата си как изглежда, а после изведнъж се запознаваме и виждам, че да, чертите са същите, обаче усмивката го прави различен и гласът му звучи неочаквано и в крайна сметка няма нищо общо с всички запечатани от въобръжението ми щрихи.

Повече снимки в галерията “Моменти от Венеция”

Признавам, че в ранния следобед, в задъханите вечери и сред влажните стремежи на прежаднели за харизма туристи, градът ме изпълни с нетърпение и желание да заседна в някой свърхтесен проход, докато въздухът се прочисти от стаеното напрежение на толкова много желания, но въпреки това бих се връщала и връщала там, докато не успея да запечатам всяка дъхава стена в сърцето си… или поне докато морето не го погълне.

След два дни във Венеция потеглихме за Милано, с междинна спирка Верона, която исках да видя не само заради къщата на Жулиета. Но пък се оказа, че няма кой знае какво друго за гледане.

Изведнъж ми се стори ужасно досадно да трябва да се прескачам с колите (италианските шофьори не се с лавят с голяма толерантност към пешеходците), а и самият град не крие специален чар или поне аз не го улових, освен за миг през очите, боите и платното на един художник. Прииска ми се да имам тази картина, за да си спомням Верона такава, каквато я е сънувал някой друг.

Домът на Жулиета и известното малко балконче, ме усмихна искрено с изписаните си стени и ограда, с оставените стотици хиляди послания за обич на всякакви езици, шарена палитра, която е изплела защитна магия на онази приказка за саможертва, наивност и любов. И въпреки всички предупреждения, че надписите разрушават старата сграда, “затова посетителите са най-учтиво помолени да се въздържат от тях”, това място ми се струва най-подходящо за избелеляващите надписи.

О, разбира се, не мога да пропусна чуденсите фокачи (с домати, мм и пармезан, мм) и кроасаните със сладко от кайсии, които ни спасиха от гладна смърт на някоя безлюдна веронската улица. Патетично, но любовта между нас и тези вкуснотии избухна от първо докосване и ще остане вечна, докато небцето помни прекрасната им палитра от вкусове. Амин!

Пристигнахме в Милано в ранния следобед, от онези, в които слънцето заслепява очите и остротата му прави всичко да изглежда някак нереално. Гарата е огромна, в стил, който би подхождал на някой музей и преливаща от търговци, прврънали площада пред нея в битпазар.

И понеже бях подготвена, че градът не е от най-обаятелните, наистина успях да се насладя на глъчката, неизстиващата вечер и прашните тротоари. Всички пътища в Милано сякаш рано или късно отвеждат до централния площад и голямата катедрала Il Duomo, която е символ на града. Белотата отвън рязко контрастира с хладния мрак във вътрешността на църквата, превръщайки я убежище на покой, въпреки тълпите от шепнещи хора и мимолетните отблясъци на цветните стъкла.

Тъй като беше късно за разглеждане на музеи, а и бяхме доста уморени, Д. предложи просто да се качваме от един трамвай на друг и така да разглеждаме улиците. Решение, чиято гениалност аз посрещнах с искрен възторг . Макар и в Милано да има доста нови трамваи, повечето са стари, а някои дори бих нарекла старинни – тесни и с дървени пейки, вместо седалки. Колкото повече се отдалечавахме от центъра на града, толова по-интересни хора се качваха – забързани делови дами, костюмирани бизнесмени, елегантна възрастна двойка – тя с червен костюм и фризура, а той със сив панталон и жилетка, въпреки горещината.  И в тон с модния милански стил, не мога да пропусна един ретсорант на Макдоналдс, който се намира в красив пасаж с много скъпи магазини, на хвърлей разстояние от централния площад и който вместо тривиалните си цветове, носеше класическо черно в комбинаяция с изискано златисто.

На следващата сутрин беше полетът ни за Лондон и бяхме решили да станем рано, за да разгледаме още веднъж центъра, докато все още няма много хора. Но пък добрите намерения не винаги се сбъдват и в крайна сметка завършихме престоя си в Милано с дълга закуска, кратка разходка и един час път с автобус до летище Малпенса.

Англия, Франция и Швейцария – в следващия пост .

Снимки: Димитър Г. Катерински

Подготвяте ли трепетно новогидшното меню? Аз – да, пиша-бриша, правя списъци, рисувам схеми, сякаш ще храня двайсетина изгладнели талибани, а не само нас двамата… Така де, новият ми принцип е по малко от всичко, за да опитам колкото се може повече рецепти. Ще ги споделя и с вас разбира се, защото споделената храна ми става все по-вкусна от тази, дето я приготвям само за себе си.

Но преди това имам да ви разквазм за едно много хубаво и напоително – предколедно пътешествие.

Разбира се отново с влак. Много влакове, които в крайна сметка се сляха в един, в стотици размазни картини, кафе в бордбистрото, едно спално купе, забързани резервации, малко закъснения и много спокойствие. Въпреки че пътната обствановка миналата седмица в Европа беше доста тежка, изненадващо нямахме почти никакви проблеми с разписанието, освен малко закъснения, но в рамките на търпимото.

Докато пътувахме прочетох четири книги, изядохме всички коледни сладкиши, унищожихме един пакет датски пиперени бисквити, малко френски макарони и много белгийски шоколад. Какво е едно пътешествие без опитване на непознати кулинарни шедьоври?

Това пътешествие не беше планирано дълго време и с големи подробности, купихме билетите в последния момент и знаехме основните дестинации, но въпреки това се получи чудесно. Не обичам да чета предварително информация за местата, които ще видя, някак се оставям те да ме изненадват и водят, а обикновено и не съжалявам, ако сме пропуснали някоя забележителност или интересно място – градът се разкрива сам в случайните странични улички, където диша наистина като себе си.

И така маршрутът включваше: Люксембург – Брюксел – Антверпен – Хага – Амстердам – Копенхаген – Малмю – Хамбург и обратно в Нюрнберг. Признавам, че една подобна обиколка се осъществява доста по-лесно, когато се тръгва от Германия – желаните дестинации са много по-близо и не се налага използването на самолет, за да се спести време, както направихме през лятото. Всички тези градове са много по-приветливи, когато времето е хубаво, но пък и зимата не трябва да се пренебрегва – въпреки студът всяко място има своето неповторимо очарование през различните сезони.

На 16 декември рано сутринта тръгнахме за Люксембург и шест часа по-късно вече бяхме там, където ни посрещна обилен снеговалеж. Този сняг ни преследва през цялото време – където и да отидехме заваляваше и натрупваше огромни преспи – същинска приказка, особено ако я гледаш през прозореца на някое топло кафене .

Нямах някакви предварителни очаквания за Люксембург, но все пак градът ме изненада – най-вече с натоварените си улици. Явно заради времето имаше големи задръствания, кишата беше доста неприятна, а основният градски транспорт там са автобуси и улиците ми напомниха много за софийските при подобни зимни условия. В центъра открихме малък коледен базар – с греяно вино и вурстчета, съвсем тематично . За около два часа вече бяхме обиколили няколко пъти интересните места, оказа се после обаче, че имало и стар град, до който се слиза с асансьор и не се вижда от никъде – така и не бяхме разбрали за него, но пък ставаше все по-студено и ентусиазмът ни за обикаляне по-улиците се вледеняваше правопропорционално на залязващото слънце.

Но пък имаше много сладкарници, с интересни и отрупани витрини, на много места се предлагаше и шоколад на клечка, като този, който правих – в стотици различни аромати и форми, разбира се не пропуснахме и да хапнем френска ябълкова тарта. Всъщност последното се случи по-скоро случайно. Седнахме в едно кафене да се стоплим и ни се хапваше нещо сладко, но така и не открих меню. Сервитьорът говореше само френски, за кафето се разбрахме – обаче за сладкишите ударихме на камък. Пробвахме на няколко различни езика, докато накрая аз не възкликнах с последна отчаяна надежда заветното “patisserie”! Оказа се, че тази дума отваря всички врати – очите на сервитьора светнаха, осъществихме контакт и малко по-късно получихме две парчета ябълкова тарта с тънка маслена коричка. И сякаш от Люксембург ни потръгна на сладкиши, някак непланирано, през цялото пътуване успяхме да опитаме много вкусни и различни неща, които доставят краткотрайно, но така значимо удоволствие.

На следващия ден, още преди да изгрее слънцето, вече бяхме на гарата и хванахме влак за Брюксел – пътуването отнема три часа, но наистина минава неусетно, особено, когато имаш голяма чаша с кафе и инетерсни гледки през прозореца или обичаш да си поспиваш като мен, с крака свити на съседната седалка.

Брюксел ме изненада с това, че ми хареса, въпреки че изглеждаше мърляв и понамирисваше като некъпано дълго време улично коте. Не очаквах да ми допадне толкова, но може би ме грабна с холандската нотка, която се крие в сградите и хаотичния си дух по улиците. Отново ни беше доста студено, затова и повечето снимки от града са на шоколад – в малките сладкишници на всеки ъгъл е топло и безкрайно интересно за разглеждане .

Следобедът излязохме извън очертанията на центъра и ни се разкриха ралзични квартали, шумни и шарени от разнообразното си население, изпълнени с глъчка, месарски магазини и десетки витрини, отрупани с баклавички и непознати арабски лакомства.

Централният площад се оказа обаче много по-интересен вечер. Предколедно върху старата сграда на общината се случваше светлинно шоу и из целият град се носеше ромона на празнични звънчета.

На другия ден трябваше да потегляме за Холандия, но решихме да спрем за закуска (звучи прекрасно, нали? ) в Антверпен. В 8 сутринта градът беше толкова заспал, че сякаш дори прозорците се прозяваха, но пък една- две кръчми вече бяха пълни с ранобудни веселяци.

Там открих и най-красивата катедрала, която някога съм виждала – бяла като мрамор, с хиляди фини детайли, прилична на дантела, притихнала в студеното зимно небе.

Два часа по-късно вече бяхме в Хага. Хага, моя любов. Колко ли пъти съм споменавала, че обичам този град? Не, той не е нищо особено – минъчик и тесен, без кой знае колко забележителности, но пък с няколко много интересни музея и невероятна атмосфера. Но това, което прави Хага така специална за мен е фактът, че се е приютила до най-прекрасното и вдъхновяващо място, което кара сърцето ми да потръпва от любов и пълни очите ми с безмълвие – вълшебният плаж Scheveningen.

Още, когато Д. ме заведе там за първи път миналата есен, му казах, че някой ден задължително трябва да имаме къща на брега. Хубавите мечти са неоценимо богатство и дори и да не ни се случи, ще се радвам поне веднъж годишно да мога да се разхождам по този пясък. Лятото плажът е безкрайна жълта тепсия, с треви по дюните и солен вятър. Сега го видяхме покрит със сняг, обагрен от полегатата светлина на обедното слънце, а вятърът беше сковаващо студен и извикващ замръзнали сълзи в ъгълчето на очите.

Студът обаче не спира сърфистите, които бяха поне десетина и си търсеха вълни за хващане .

След два часа разходка по брега не чувствах краката и лицето си от студ, но пък душата ми, душата ми беше затоплена от онова неуловимо усещане за безкрай и простор, целуната със солта на морето.

Холандия винаги ме изпълва с нескончаем поток от идеи. От хората, улиците, сградите, малките детайли струи толкова много творчество и мисъл, че няма как да не попиеш от тях и стига да можеш – да отнесеш мъничко със себе си. Ако трябва да ги сравнявам – Германия е като да се върнеш при баба на село – мило, грижовно, меко, лично, а Холандия е вдъхновяващ любовник, който знае кои точно струни да докосне в теб, за да засвириш като прекрасно настроена цигулка.

Д. заяви, че не я чувства точно като виртуозен любовник , а по-скоро като най-добър приятел, който ти допълва репликите и знае коя сламка да ти подаде, за да тече мисълта наистина гладко.

На следващия ден градът беше още по-затрупан – оказа се, че Хага не е виждала толкова много сняг от близо 20 години. По улиците почти всички хора носеха шейни или возеха децата си, продажбата им рязко беше процъфтяла. Но пък ние трябваше да потегляме за Амстердам, откъдето вечерта тръгваше нощният ни влак за Копенхаген.

Ако човек се ограничи до цнетралните улици в мнението си за Амстердам – то най-вероятно градът ще го остави с неприятен вкус в устата. От друга страна обаче, само едно 10 минутно отклонение дели препълнените с туристи тротоари от страничните и безкрайно красиви канали, от кварталът пълен с антиквариати, галерии и малки магазинчета за изкуство. Винаги се разхождаме много повече там, отколкото в останалата част на града, макар и да не пропуснахме да минем покрай музея на Ван Гог.

Когато денят угасна и светнаха уличните лампи, аз като един същи воайор любопитно спирах поглед в гледките, които се разкриваха зад прозорците на къщите . Холандците са известни с това, че рядко използват щори или пердета и често може да се види как вечерят, гледат телевизия или пият кафе през гигантските стъкла на домовете им. Докато вървя покрай тах, с красивите им тесни фасади, толкова криви, сякаш всеки момент може да се срутят, все едно се разхождам из кукленска къща и съм главният герой във вълшебна приказка.

Въпреки че го очаквахме така и не се притеснихме истински през целия ден, но в крайна сметка влакът ни се оказа частично отменен. Снегът беше затрупал релсите в района на Утрехт и се наложи да ни извозят с автобуси до един малък град, до който влакът ни беше успял да стигне сутринта на идване от Германия.

След 14 часа пристигнахме в Копенхаген. Когато се събудихме сутринта във влака гледката беше като картина на виртуозен художник – безкрайни снежни полета, огрени от яркото слънце. Студът обаче се оказа наистина различен – сковаващ и спиращ дъха.

Все още не знам дали Копенхаген ми хареса – може би през лятото би бил доста по-приятен, но основно ме изненада с големите си открити пространства. Загасващото в 15:30 слънце е наистина подтискащо, а и тълпите по улиците бяха доста изнервящи, но пък 15 минутния залез си заслужава всички страдания

Как да опиша тази светлина? Снимките на Димитър говорят достатъчно, но усещането е като да съм се приютила в книжка с приказки на Андерсен. Изпразва ума, стяга гърдите и обягря лицето в златно, червено, охра, бледо розово, докато накрая слънцето не угасне с няколко последни буйни отенъка на огъня.

И разбира се статуята на малката русалка, която е красива по онзи митичен начин, сякаш всеки момент може да се превърне в пяна и да изчезне завинаги.

Дания и Швеция са свързани с мост над морето, което позволява само за половин час да се озовеш от едната страна в другата. И макар че ги дели такова малко разстояние, разликата между двете държави се усеща.

Малмю е симпатично шведско градче, в което няма кой знае какво за гледане, но оказа се крие кафенета, които предлагат чудесни канелени рулца. Спомняте ли си “безсрамно скъпите канелени кифлички” на Карлосн? Е, точно с такива закусихме, за да е пълно удоволствието от ранното пътешествие.

Чудесно начало на деня, а малко по-късно времето ни възнагради с високо слънце, което освети заснежените улици и от блясъка им ме заболяха очите.

На другия ден тръгнахме обратно за Германия и към обяд бяхме в Хамбург. Планът ни беше да останем една нощ там или в друг град в района, но заради предстоящите празници и транспортната криза влаковете бяха препълнени и решихме след кратка разходка из града да се приберем вечерта в Нюрнберг.

Първото, което видяхме на излизане от гарата в Хамбург беше началото на коледния базар и веднага ми стана мило, задушевно и познато . Градът е просторен, вторият по големина в Германия, красив в мащабите си и със заскрежени канали – явно ни вървеше на вода и пристанища при това пътуване.

Опитахме много вкусен дрезденски ръчно правен хляб с гъби и кашкавал, който приятно сгрява, докато студът пощипва бузите. А от върха на разрушената катедрала “Св. Николай” видяхме града обагрен от снежната вихрушка.

Този птичи поглед беше и завършека на пътешествието ни, който се претопи в няколкочасовата топлина на влака и в тишината на засплата улица, докато отключвах входната врата.

 

Само за няколко часа от Мароко се озовахме в Париж, за да продължим европейската си обиколка с влак. Втората част на нашето лятно пътешествие беше доста по-хладна и дъждовна, но не по-малко красива. През последните години, особено след любимата ми среща с Холандия, започнах да преосмислям мнението си за държавите в северна Европа и сега определено откривам чара им и ги харесвам, дори прекалената подреденост не ме дразни.

Но да се върнем на Париж. Признавам, че очаквах много повече от този град. Може би заради комерсиализираната представа за него или заради разминаването с моите собствени асоциации, свързани най-вече с художници, писатели и гълъби… но някак все очаквах от ъгъла да се появи гледката или настроението, което ще ме оставят без думи, но това така и не се случи. Бяхме много уморени, когато пристигнахме, доста раздразнителни, а и температурите, в сравнение с Африка, бяха с 15 градуса по-ниски. Хотелът ни беше скапан, настинахме, защото аз забравих да затворя прозореца през нощта и… настроението ни беше в полюса на нулата.

На следващия ден буквално се влачихме по улиците, в очакване да грейне малко слънце или да открием нещо приятно, няколко пъти се връщахме до Айфеловата кула с надежда, че огромните опашки са се поразредили и ще успеем да се качим, но така и не стигнахме до горе.

Може би в друго настроение или ако имахме повече време, бих го оценила по-добре, но не мога да си представя да прекарам цяла седмица в този град (е освен, ако не я прекарам в ядене на сладкиши ), без да започна да се чудя какво намират толкова хората в него. О, и Айфеловата кула на снимка е доста по-симпатична, отколкото на живо.

Да си призная нямах търпение да се измъкнем от Франция, те са и държавата, която май най-много се дразни на пътуващите с InterRail билети – дават само 10 такива места на влак. Разбира се, оказа се, че не можем да хванем директен до Берлин, който беше следващата ни точка, затова и на другия ден тръгнахме рано на близо 8-часово пътуване, с няколко прекачания.

Френските влакове обаче са наистина добри, с 300 км. в час прекосихме за час и нещо цялата страна, за да стигнем до границата с Германия. Е, слязохме доста зашеметени, но важното е, че стигнахме, направо се почувствах сякаш се прибирам у дома – някак удобно и без претенции, с нормални цени и понички и кафе на всеки ъгъл .

Пътуването до Берлин беше дълго и уморително, аз почти се бях оправила от настинката, но Димитър не се чувстваше добре и решихме да останем там две нощи, вместо планираната една, за да си починем добре. А и все още не бяхме решили как ще продължим нататък и откъде ще се прибираме за България, така че тъкмо щяхме да имаме време да съставим плана.

Берлин ме очарова с тъмните си стени и липсата на традиционната фасада на всеки мегаполис или столица. Сред старите сгради има и модерно строителство, което обаче не е натрапчиво, а се слива идеално, футуристични сгради с огромни градини по покривите и онзи тип улични арт инсталации, които съм виждала само в по-северните градове.

Берлин е сериозен град, пълен с история, особено ако сте неин любител. За нас беше много интересно и там определено бих прекарала повече време.

Стената, Чекпойнт Чарли, музеите, площадите, надписите, всичко разказва минали случки. Рисунки, лица по стените, някак градът е натежал от мисли и почти нашепва истински истории.

Берлин е един от малкото градове, в които бих живяла с удоволствие и определено трудно си тръгнах от него. Следващата спирка обаче ни очакваше – Варшава, след като се отказахме да минем през Гданск – пътят ни щеше да се удължи много.

Бях ходила там преди десетина години и спомените ми бяха доста различни от реалността. Градът ми се стори по-западнал и малък, някак олющен, но все пак чаровен. Има нещо много симпатично в старите неща, които са загубили блясъка си, но пък характерът им е останал жив, макар и напукан. Винаги съм сравнявала Вашрава с Прага, но разликата е наистина огромна. Последната не ми е от любимите столици, но и аз имам афинитет към по-непретенциозните места.

Във Варшава напрежението започна да ни напуска и пътуването стана по-лежерно, вече не се притеснявахме от всички неизвестни, с които бяхме тръгнали, а и имахме отработена схема по бързо настаняване, ориентиране, разглеждане, почивка и ново заминаване. Вече бяхме решили какъв ще бъде маршрутът ни до края – Братислава, Виена, Любляна, Загреб, Белград и от там прибиране за София.

Пристигнахме в Братислава в късния следобед и градът ни посрещна някак младежки и свеж, без помопозността на близките си съседки, с лек плодов вкус на есенно Божуле.

Когато планирахме отпуската си умишлено разпределихме датите така, че да включват и рождения ми ден, но понеже планът се променяше в движение, така и до последно не знаех къде точно ще бъдем на 27-ми юли. Никога не бях празнувала сутрешен рожден ден в Братислава и следобеден във Виена, но тази година това ми беше най-прекрасният подарък .

Събудихме се рано и времето отново беше хубаво, след като предната вечер зъзнахме, докато ни брулеше измамно топъл вятър. Малкият площад в центъра на стария град на Братислава ни посрещна оживен като момиче, накипрен с малки сергии, кафенета и глъчка. Разодка покрай Дунава, посещение на замъка, зелени градини…

… и потеглихме към Виена.

Признавам, че не отделихме много време за разглеждане на астрийската столица, но пък почетохме Пратера подобаващо. Изпитвам доста силен страх от подобни атракциони и няма сила, която да ме накара да се кача на влакче на ужасите или въртящи се синджири, но цветовете, музиката, ароматите на карамелизирани бадеми бяха толкова упоително празнични, усмивката не слизаше от лицето ми и наистина прекрасен, прекрасен рожден ден.

Е, след известно убеждаване се престраших да се кача на виенското колело и гледката към ширналия се град от него наистина си заслужава да се види.

И сякаш нямаше накъде повече да бъде хубав този ден, Димитър ме изненада като в края на вечерта ме заведе в хотел “Сахер”, за да опитаме на място любимата ми торта. За нея мога да пиша само хубави неща, харесва ми традицията, харесвам вкуса й, който задължително трябва да се комбинира с топка сметана, историята на рецептата и нейната тайна. Всъщност най-много ми харесва това, че има само едно място на този свят, където може да се яде истински Сахер . Интериорът на малкото кафене в хотела с червеното си кафене и златните цветове е само още едно допълнение към специалния вкус. Тази торта  е много повече от шоколадов сладкиш, тя е като цяла една епоха, настроение, празничност и елегантност, с добавена италианска газирана вода, гъсто черно кафе и виенска опера.

Пътуването ни до Люблюяна на следващия ден беше наистина дълго, но гледките през прозореца много красиви – минавахме през долини на реки и диви гори. Бяхме скептично настроение за този град, но той взе, че се оказа откритието на сезона .

Първото впечатление от гарата и улиците около нея подхранва очакванията за нищо особено, но после изведнъж се озовахме в сърцето на града, който беше толкова свеж в оранжевата светлина на следобедното слънце, с много млади хора насядали покрай реката, а на всеки ъгъл – малки издайници на грижата за мястото.

Любляна кипи от ентусиазма на добрите идеи – хубави алеи за разходка, малък лифт, който се изкачва до върха на хълма, където се е сгушила кулата на замъка, поддържани сгради и добре обособено пространство около реката, които се огласиха от лятното вълнение на десетки момичета и момчета. Бих се връщала отново и отново там, за да послушам музикантите, да пия сухо бяло вино и да попивам заразната еуфория на глъчката.

Точно тук започнахме носталгично да усещаме края на путъването си. Сега, от дистанцията на времето, все още ми е трудно да побера и усетя в себе си всички места, гледки, хора, настроения и вълнения, които ни се случиха, но много често някое събитие изскача и си го припомняме с удоволствие, докато рагзоваряме тихо вечер.

От Любяна гледките започнаха да опустяват. Пътуването до Загреб беше дълго и се оказа, че в градът наистина няма нищо особено, затова и му отделихме едва няколко часа, но пък вярвам, че други части на Хърватия си заслужават много повече, дано някой ден имаме възможност да ги видим.

А на централната гара в Белград се почувствах направо у дома. Там имахме съвсем малко време до нощния влак за София и буквално притичахме през центъра. Близо 12-те часа, които бяха нужни на влака за това кратко разстояние от сръбската до нашата столица, все още ме оставят безмълвна от умопомрачение. В седем сутринта се изсипахме на централна гара в София, където ни посрещнаха десетки гълъби скрити по опушените тавани и невероятното чувство, че успяхме!

20 дни, 11 000 км. и прекрансото усещане за живот като цветен калейдоскоп.

Edit: Ето и една направена набързо карта на изминатия маршрут:

 

Пътуването ни към Мароко буквално започна още в Испания. Пристигнахме в Алхесирас в късния следобед и искахме да хванем първия ферибот на следващата сутрин. Хотелът ни беше точно до пристанището, така че поне нямаше да се налага да го търсим по тъмно.

Този район така и не заспа – цяла нощ се чуваше глъчка от хора и кораби. Алхесирас е много приятно малко градче, където човек спокойно може да изкара кратка и спокойна ваканция, а и колоритна, защото сякаш Африка се е преляла в него.

Първите признаци за това, което ни очаква през следващите три дни, се появиха при купуването на билетите за ферибота. Онлайн формата така и не сработи, а офисът на официалната компания, която щяхме да използваме, вече беше затворил. Под хотела ни обаче имаше няколко бюра за продажба на билети и се насочихме към тях.

На първото място ни казаха цена от около 80 евро, но ни се стори, че е умишлено надвишена, защото мъжът се замисли усилено, преди да я съобщи. Освен това не можеше да ни каже със сигурност дали от пристанището, където ще ни стоварят, има транспорт до Танжер – трябваше да хванем влак за Маракеш и искахме да е най-ранния, за да не пристигаме много късно.

Пристанището Танжер МЕД е ново и е на около 40 км. от едноименния град. Отскоро всички кораби пътуват до него, а не до старото и по-малко в самия Танжер. Неяснотата с транспорта обаче беше доста притеснителна, повечето хора пътуват с коли и вариантите ни бяха, ако няма някакъв автобус, да се помолим някой да ни закара или ако евентуално има таксита – да хванем тях.

Жената на рецепцията в хотела беше много забавна, когато я попитахме за тези подробности весело отговори: “Имаш ли 1 евро в Танжер – ти си крал!”. Е, не се оказа точно така.

Та, билетите. На едно от местата мъжът ни даде цена от 64 евро, която беше най-добрата възможна за момента. Не говереше  английски, но поне испанският му беше добър, та се разбрахме. Каза ни, че има автобуси, които на равни интервали идвта до пристанището и ще ни закарат до Танжер, също така ни увери, че не се налага предварително купуване на визи – това влизало в цената на билета.

Признавам, че почти не мигнах от вълнение, от задушаващата влага, а и от шума навън . Станахме 5, за да се приготвим и в 6 часа вече бяхме на пристанището. Фериботът тръгваше в 7.

Пристанището в Алхесирас е голямо и доста добре изглеждащо. Озовахме се на втория етаж, където е залата за заминаващи и отидохме за проверка на билетите. Още, когато мъжът на гишето се зачете, усеитх, че нещо не е наред. Първите му думи бяха: “Кое е детето, момичето ли е детето?” и на мен веднага ми стана ясно, че нещо не е наред. Реших да се правя, че не разбирам какво казва, като най-добра стратегия . Оказа се, че са ни продали един детски билет, аз заобяснявах, че не сме разбрали, просто сме ги купили, а човекът ни тегли една бърза лекция “да не правим никога вече така” и ни пусна.

Притеснени от тази измама се наредихме в залата за заминаващи, в очакване на паспортния контрол. Тя беше пълно основно с мъже, араби, много малко забрадени жени и аз, която признавам се чувствах доста не на място. Стратегията “стой близо до Димитър и си мълчи, збаила очи в пода”, върши добра работа, за да не те забелязват много.

Минахме, проверката на паспортите и се наблъскахме в друга зала, пред вратите за платформите. Там си поседяхме още половин час, притиснати в тълпата, която се сгъстяваше все повече и повече.

Най-после отвориха вратите и всички се юрнаха да тичат, та и ние с останалите. Отново опашка за качване във ферибота, подавам билетите и… се оказва, че това не е нашият кораб . Били сме на друга платформа. За момент изпаднахме в паника, че се е влизало от друга място, че нашият ферибот е заминал, объркал ни се е целият план и “олеле какво ще правим”, а в следващия момент вече тичахме към правилното място. Пристигаме задъхани, корабът е там, има хора в него, но самата свързваща платформа е прибрана. Аз категорично заявих, “че ще се кача на тази лодка и отивам в Африка” и за изумление на Димитър започнах да викам, с надеждата някой да ни чуе , после сами си отворихме и се затичахме по платформата – нещо, което е забранено и доста опасно, оказа се в последствие, защото всичко се тресе и има вероятност от падане.

Накрая две стюардеси ни забелязаха, отвориха и започнаха да викат по нас, ние по тях, пълна какафония – и двете страни не се разбирахме. Едната от жените проговори английски и ни каза веднага да се махнем оттам и се оказа, че още просто не са започнали да пускат пътниците. Хората, които ние виждахме, са били тези с коли, качили се от друго място…

Вече по-спокойни се наредихме да чакаме и успешно се качихме на ферибота, а аз подскачах на едно място от вълнение. Самото пътуване беше доста кратко – около 40 мин., слънцето не беше изгряло и не се виждаше почти нищо. В кораба се попълваха заявленията за виза и на място се минава за печат.

Димитър мина преди мен и се върна на местата ни, а аз след него си подавам спокойно паспорта. Мъжът ме погледна и попита, дали Димитър ми е брат, а аз обясних, че ми е съпруг. Той, вече видимо по-спокоен, ми каза, че не е хубаво да отивам сама в Мароко и добре, че си имам мъж .

И така в ранната утрин, когато слънцето беше на самия ръб да изгрее, видяхме бреговете на Африка. Първите глътки въздух бяха неописуеми – влага, горещина, морски бриз, сол и още нещо топло, което не мога да събера в думи.

Пристанището Танжер MED прилича на огромна бетонна площадка. Все още е в процес на строеж и красотата на мястото се крие е единствено в безкрайната пустош около него.

Иначе не мога да отрека, че мароканците са се постарали много, за да улеснят пристигащите в страната. Няма табели, но на всяка крачка има мъже, които ти посочват накъде да вървиш и ти дават нужната информация. Качихме се на един автобус, който ни закара до основната сграда, там багажът ни отново мина скенер и се наредихме да чакаме друг автобус, за да ни закара до Танжер.

Наистина имаше такъв, но тъкмо бяхме изпуснали единия, а следващият беше точно след час. Той пък не спираше на гарата в града, която ни беше нужна и не бяхме много сигурни как да стигнем до нея, карта на Мароко за GPS няма.

Обърнахме се към един от мъжете за помощ, езиците които говорят обаче са френски и испански, рядко английски. Любопитно беше, че аз задавах въпросите, но човекът през цялото време гледаше и отговаряше на Димитър, който нищо не му разбираше, но кимаше съпричастно . Когато става въпрос за търговия на пазара – винаги говорят повече на жената, но по всички останали въпроси – мъжът е на почит.

Помотахме се известно време и видяхме, че има няколко таксита пред сградата на пристанището. Оказа се, че и там има нещо като диспечър, който обясни, че сумата до Танжер е фиксирана на 20 евро и ние решихме да се възползваме, за да успеем да хванем влака. Пътуването беше много спокойно и приятно, шофьорът си мълчеше, а ние се наслаждавахме на гледката от прозореца.

Всички гари, които видяхме в Мароко са реновирани и много чисти, има и информация, където могат да ти помогнат на приличен английски. Купихме си билети за влака до Маракеш, с прикачане в Казабланка и голямото пътешествие започна .

Не знаехме как изглеждат влаковете и затова взехме за първа класа, но се оказа, че и втора е съвсем премлива. Влаковете са стари, но по-хубави от българските, френски са и климатизирани, което е добре, защото температурите през деня надвишават 40 гадуса.

Пътувахме спокойно, макар и купето да беше пълно, а и влакът имаше закъснение. В Казабланка решихме, че сме изпуснали другия влак, но се оказа, че той така и не е дошъл и ще чакаме следващия.

След европейските цени в Мароко всичко се оказа много по-евтино – 10 дирхами (местната валута) отговарят на 1 евро и за сравнение кафето беше обикновено между 5 и 8 дирхами, 1,5 литър вода – 6 дирхами, а един портокалов фреш – 3 дирхами.

Изчакахме два часа за следващия влак и за наша изненада дойдоха два, за да съберат всички пътници. Отново имаше блъсканица и натискане при качването, но това там си е обичаен метод за оцеляване. Купето – пълно, но този път климатикът нещо не работеше както трябва и жегата беше ужасно задушаваща, сигурно сме изпили няколко литра вода.

Поне се бяхме заредили със сандвичи за първия ден и разни бисквити от Испания, защото така и не видяхме супермаркет, а от кафенетата по пътя не могат да се купят много неща.

Гледката по пътя до Казабланка беше много пуста и бедна, но за мен безкрайно красива, въпреки това. Току по средата на нищото се появяваше палатка от найлонови торбички, а покрай релсите – клекнали и наблюдаващи хора. На последните сякаш не им правеше впечатление, че минава бързо движещ се влак и си пресичаха по трасето съвсем спокойно. Основното им занимание беше да берат плодовете на кактусите, които се продават после в града.

След Казабланка обаче земята стана точно такава каквато си я представях. Червена! Рохка пръст и тук-там малко зелено, някое стадо и толкова много прегоряло керемидено червено. Светлината на залеза ни заливаше белда и някак призрачна, а на километри около теб само хълмове, пустощ и… червена земя.

Пристигнахме в Маракеш малко преди да се стъмни – бяхме пътували цял ден, но изобщо не го възприемам като пропиляно време, напротив, това ни даде възможност да усетим страната, да почувствахме как изглежда извън курортите и установените маршрути, а и пътувахме с местни хора.

За хората… Мароко, мястото, Африка – всичко това ме заплени и ме караше да се чувствам омаяна. Но хората, местните жители, повечето от тях ми дойдоха в повече, наистина.

Всеизвестната любезност на арабите на втория ден вече беше задушаваща. Не мога да отрека и че който не ни хвана, той не ни излъга за нещо и някак лицемерния търговски темперамент, глъчката и яркостта на тези хора ни умори много.

Бяхме избрали хотел точно до гарата, за да не се лутаме първата вечер и на следващия ден си купихме карта. Обозначени цени на стоките няма, оглеждат те от горе до долу и тогава казват колко струва.

Иначе самият град, като известна туристическа дестинация е много поддържан, с широки улици и прекрасни пътища. Е, има само два светофара и пресичането е доста опасно начинание, но се оцелява.

Първият ден посветихме на централния площад Jemaa El Fna и околностиите му. Всъщност там се случва всичко и няма къде толкова другаде да се ходи. Там са сукът, ресторантите и кафенетата, старите сгради и тунелчетата.

Прекарахме над 12 часа на това място и не ни омръзна! Обикаляхме до безкрай пазарите, пихме кафе, чай от мароканска мента, изпихме литри вода (горещината е смазваща, но се понася), обядвахме и вечеряхме и пак вървяхме, вървяхме. Разгледахме единствения музей и един султански дворец, където беше прохладно и приятно.

Избягвахме да се заглеждаме продължително в нещо по сергиите, защото веднага изскачаше някой да ни убеждава да го купим. Всички стоки са изключително красиви и цветни, но внимавайте ако решите да си купувате кожена чанта – не са обработени добре и кожата мирише ужасно (аз все още не мога да се справя с моята и сигурно никога няма да я нося).

Гледахме лицата на хората, които в края на деня ставаха все по-отпуснати и спокойни, без трепета на сутрешния търговски ентусиазъм. Попаднахме на няколко месарниците, където суровото месо лежеше буквално на улицата, накацано от мухи и в локва кръв. След тези гледки така и не ядохме нищо с месо в Мароко .

Едно от най-големите удоволствия на площада е чаша студен портокалов фреш, който се изпива на крак пред сергията.

Вечерта площадът се превърна в огромен ресторант. Изкараха се пейки, маси, застлани с найлони и бели покривки, малки подвижни кухни, с наредени на показ продукти. Пред всеки мини ресторант седеше по един мъж да приканва туристите.

Не мога да опиша тази гледка, особено когато се изви пясъчна буря и небето посивя. Сякаш целият град се изсипваше на талази на площада, хората нагиздени в новите си дрехи, жените с увити в най-шарените си кърпи коси. Имаше танцьори, комедианти, фокусници, жени, които рисуват с къна, укротители на змии, всякакви забавления.

Запалиха лампи и се изви пушек, заглушаван от песъчинките, които силният вятър довяваше. Менюто навсякъде предлагаше едни и същи неща – агнешко или пилешко със зеленчуци, кус-кус, ориз и плодове или сладки за десерт. На отделни места се предлагат печени агнешки главички и варени охлюви. Без гарнитура .

Избрахме си едно място наслуки (всичко изглежда еднакво) и се настанихме. Веднага ни бяха сервирани върху амбалажна хартия питки и купички със сос, които разбира се после ти се включват в сметката, но си убеден, че това е “много вкусно”. Изживяването да ядеш сред цялата глъчка и какафония, в настъпващия мрак, е неповторимо.

Бяхме решили, че на следващия ден трябва да идем до някое друго място и така се записахме на екскурзия до Ouarzazate и Aït Benhaddou. Предлаганите варианти са изложени из целия град на табла по улциите и в момента, в който се спреш, се появява желаещ да ти обясни всичко. Колкото повече се отдалечаваш от центъра, толкова повече цената пада, а се оказа, че всички са организирани от едно и също място. Дадохме капаро и смело се записахме за “индивидуалните, климатизирани бусчета”.

На другата сутрин трябваше да дойдат да ни вземат в 7 часа. Бусът закъсня един час и добре, че бяхме взели телефон за връзка и звъняхме два пъти, за да ни успокоят, че “ей сега щял да дойде”.

Дойде малко бусче, с около 10 места. В него вече имаше 5 души и ние бяхме последните двама. А климатизацията бяха широко отворени прозорци .

Но това пътуване беше невероятно. Минахме през планина, чието име забравих и гледката беше невероятна – огромни хълмове и червени склонове, зелени и плодородни долини, пресъхнали корита на реки, малки села.

С нас нямаше гид, а шофьорът говореше само френски, но основно караше ужасно бързо и лошо. Пътят е хубав, но завоите остри и каране със 100 км/час, спиране и тръгване рязко, докараха световъртеж на повечето от нас. За съжаление прекарах голяма част от пътя легнала на коленете на Димитър, но наистина никога през живота ми не ми е било толкова лошо.

Добре, че в програмата беше включено спиране за кафе/снимки/на магазини за сувенири. Спирките не бяха кой знае колко обаче и някои от най-красивите места само ги мярнахме за кратко.

Видяхме и за кратко пустинята, малко камили за яздене, атракция за турситите . Към обяд шофьорът ни стовари в малко село и там веднага се появи младият Али, който се представи за гид и срещу 2 евро на човек предложи да ни разведе из мястото.

Aït Benhaddou е древно берберско село, което датира от 13 век и е част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. Изглежда сякаш е застинало в обедната мараня, цялото изградено от кал и напукано от слънцето. Снимките на Димитър ето тук говорят много повече за него, отколкото думи аз мога да намеря .

Али ни разказва, че през сезона на дъждовете реката го откъсва от останалия свят и затова сега се строи мост. Едно време хората са пътували по три дни, за да си набавят вода през сушавите месеци.

В него са заснети и много холивудски филми, сред които “Гладиатор” и “Принцът от Персия”. Наистина е много подходящо за филмов декор.

Али ни показва и дома си, малки хладни стаички, и срамежливата си съпруга, която не ни обръща почти никакво внимание. В селото в момента живеят само шест семейства и едно от тях е това на Али. Той ни завежда и в магазина си, но не ни убеждава да купуваме нещо, което е приятна изненада.

Интересното е, че хората бяха намерили всякакви оригинални начини да създават. Един търговец докарваше стока от древните берберски племена в пустинята, друг рисуваше картини със зелен чай, които се нагряват и се превръщат в приказен жълтеникав цвят, трети използваше слънцето и лупа, за да рисува върху дърво…

Екскурзията ни приключи с обяд в съседния голям град, много вкусна мароканска салата и кус-кус със зеленчуци. Обядът не се включва в цената на екскурзията, а и нямаш много избор какво и къде да ядеш, защото просто те стоварват на избраното място.

Връщането – отново завои, гледки, прилошаване и вятър. Беше много изтощаващо и в емоционален смисъл, защото виждаш неща, които не си и сънувал, че съществуват или че можеш да се окажеш в центъра им.

На следващата сутрин рано беше полетът ни за Париж. Вече доста подразнени попитахме в хотела колко би ни излязло таксито до летището – 100 дирхами. По информация от интернет трябваше да бъде около 20, но нямахме сили да търсим друг начин и решихме, че просто ще е толкова. Усещането да те мамят на всяка крачка, пък макар и любезно, определено не е за мен.

Това продължи наистина до последно . Сутринта в сметката за хотела имахме написана закуска, която не сме ползвали, а след като Димитър заяви на шофьора на таксито, че ще му плати 100 дирхами и нищо повече, той не остана особено доволен. За награда не ни спря точно пред входа на летището, а в най-далечния край на паркинга…

И така си тръгнахме от Мароко.

Още снимки от Маракеш има тук.

 

Може би защото лятото вече е към края си, но най-после успявам да събера мислите си и да разкажа за прекрасното пътешествие, което успяхме да случим през месец юли за 22 дни – европейска обиколка с влак! От няколко години кроим планове как да го направим, признавам повечето организационни действия се паднаха на Димитър, но пък аз бях заредена с безкраен ентусиазъм, който не ми помагаше особено да спя дори Успяхме да включим и Африка, която ме остави без думи…

И двамата много обичаме да пътуваме с влак, някак времето се размива, сякаш живееш паралелен живот, дните се сливат в различни купета… Усъвършенствах всякакви пози за спане на седалка, за ядене на сандвичи и хрупане на бисквити в движение, за четене на книга и слушане на музика, за писане и мили разговори. След толкова много пътуване светът се превърна в едно прекрасно място, където всичко е близко, а държавите се преливат една в друга със своите прилики и мънички разлики.

А гледките, които подскачат през прозореца ти разкриват истинския облик на всяка държава или град, нещо което никое друго пътуване не може да ти даде.

И така, всичко започна с билетите от InterRail – Global Pass. Те излизат наистина изгодно, важат 22 дни непрекъснато пътуване (колкото можеш, всеки ден, из цяла Европа). За бързите влакове обаче трябва да се прави предварително резервация, а във Франция местата за притежатели на такива билети свършват наистина бързо, но пък има добри хора от информацията на всяка гара, които помагат, за да си направиш план с регионални влакове. Всъщност почти всяка вечер се налагаше да пресмятаме и нареждаме разписания и да правим хотелски резервации, но пък това си е част от пътуването, когато имаш ограничено време, всичко е разпределено по часове.

Малко ми е трудно да събера всичката полезна информация на едно място, редом с вълненията и впечатленията, а и всяко пътешествие е изключително индивидуално. Аз исках на рождения ми ден да бъдем някъде, без точни изисквания къде и наистина се получи чудесно. Имаме и две пътувания със самолет – до Италия, която беше първата ни точка (за да спестим време) и от Мароко обратно до Европа.

След няколкоседмично планиране избрахме ето този маршрут: Италия – Монако – Франция – Испания – Мароко – обратно Франция – Германия – Полша – Словакия – Австрия – Словения – Хърватска – Сърбия – България.

Първоначалната ни идея беше да включим и скандинавските държави, но решихме, че няма да ни стигне времето, а и прибирането оттам включваше самолет, а това си е допълнителен разход. Мислехме да минем и през Холандия, към която аз тая много специални чувства , но в крайна сметка се отказахме, за да имаме време за някоя непозната държава.

Решихме да пътуваме с раници, като най-удобно. Наличните ни са доста големи, а определено трябваше да ни е леко и се спряхме на рамзер 40 литра + 8. Не побират кой знае колко дрехи, но събрахме сравнително малко багаж, с идеята за пране. Моята раница тежеше около 10 – 11 кг, а тази на Димитър – 15. Малко бельо, няколко тениски, 3-4 леки панталона и по едни затворени обувки свършиха идеална работа. Багажът ни освен дрехите включваше – малка раница, тефтер и химикал, комплект вилица-лъжица-нож, лекарства, малко козметика, електронните ни книги, малък лаптоп, фотоапарат и обективи, GPS, малък фотоапарат и зарядно за батерии, туристическа термокана, термочаша, нес кафе и захар.

И така на 11 юли полетяхме за Италия. Рим ни посрещна влажен, горещ и задъхващ се. Настанихме се в хотела, подремнахме и към обед тръгнахме към центъра. Умишлено бяхме решили да останем два дни там, за да се аклиматизираме. Като слязохме от метрото, първото на което попаднахме беше импровизиран футболен мач. Беше сюрреалистично! Сутринта си бил в София, а следобед гледаш малки момчета как ритат топка в задушаващата жега . Колизеумът беше доста разочароващ на обяд, с дълги опашки от туристи, но пък на залез слънце и рано сутрин е много красив. Разходките из Рим са сякаш вървиш директно през историята и тук-там срещаш чешми с ледена вода. Fontana di Trevi, Piaza del Popolo, Piza Navona, Plaza di Spagna, Ватикана… все места, които дори и да не искаш да видиш ти се изпречват величествено.И много руини, разкопки… Колкото и да е голям за Рим наистина стигат и няколко часа бърз ход, за да го усетиш. Но пък, за да се слееш с него сигурно са нужни седмици….

Най-красивото и впечатляващо място за мен си остана Пантеонът. Стои някак тежко и толкова притихнал, въпреки многобройните туристи, които тъпчат из вътрешността му. Светлината, която се процежда е вълшебна и някак съвсем логично там е погребан Рафаело… Сякаш самото време е замълчало в кръглата му зала, за да запомни вековете.

Там ядох най-вкусните праскови, които съм опитвала някога и изпих литри вода, които са си нужни, за да оцелееш в горещините. А най-интересните картини, които рисува сърцето на Рим, се крият в нащърбените улици, зад забележителностите .

На следващият ден ни предстоеше първото качване на влак за Пиза. Още не бяхме наясно дали със сигурност ни трябват резервации и до последния момент не бяхме решили ще купуваме ли. В различните държави варират между 3 и 6 евро, но само в Италия могат да се купят машина, като уточниш с какъв билет си.

Станахме в 5:30 часа, направихме си голяма доза кафе, бърза закуска и тръгнахме към гарата. Това ни се превърна като ритуал за цялото пътуване . Пътуването до Пиза беше много приятно, италианските влакове са нови и бързи, за няколко часа бяхме там.

Пиза е като стара пожълтяла хартия, толкова трошлива и фина. С много тесни улички, притихнали ъгли и цветове във всички нюанси на охрата. Наклонената кула, разбира се, беше обградена от ентусиасти, които се снимат сякаш я подпират. Ходенето с раниците до там и връщането във високите температури се оказа изпитание за мен и след този път решихме винаги да си оставяме раниците в шкафчетата за багаж или в хотела, ако ще спим в дадения град.

Там прекарахме три часа и естествено се сдобихме с магнитче – взимахме си от всеки град, който сме посетили, като най-лесен за пренасяне веществен спомен – все пак като носиш всичко на гърба си ти се отщява да пазаруваш от всеки град в големи количества .

Следобед тръгнахме за Генуа и по пътя влакът мина покрай невероятни крайморски градчета. Тунел след тунел и между тях невероятни гледки на каменисти плажове, безкрайно зелено море и малки вили. Френската ривиера е доста по-скромна от италианската.

В Генуа за наше щастие се оказа, че има най-миниатюрното и симпатично метро на света, което ни спаси от ходене пеша от гарата до хотела. Пристигнахме сравнително късно и имахме време само за една бърза разходка из стария град – може би най-хубавия, който видяхме за цялото пътуване, и до старото пристанище, от което е потеглил Христофор Колумб. Макар и за малко случаят ни възнагради с виолетов залез и морски бриз.

Оказа се обаче, че метрото спира в 21 часа, а бяхме прекалено уморени за вървене. Генуа има около 3 големи булеварда и се извива покрай морето, така че решихме, че повечето налични автобуси рано или късно ще минат покрай хотела ни. Проведохме неясен разговор с една баба, която със знаци ни показваше по картата и в крайна сметка успешно се прибрахме. Английският явно не беше на почит, но с карта и GPS човек се справя с почти всичко.

О, забравих и от една малка гара притичахме до симпатична пекарна, която видяхме на отсрещния край и там за няколко минути напълнихме цяла торба с фокачи с маслини и розмарин, малки питки с домати и риба тон, мини пица с моцарела и сладки кроасани. И така запомних Италия – с простичкия вкус на праскови и слънчеви домати, с дъх на море и престарял прах и със слънце, което изпълва очите.

На следващия ден потеглихме за Монако с влак, сякаш излязъл от филмите – седяхме един срещу друг на единични седалки, между нас масичка, много син и красив. Отново се занареждаха малки заливи, скали и каменисти плажове. Гарата в Монте Карло е много приятно място, но доста объркващо – трябва ти помощ от другарче, за да откриеш централната й зала.

Трябваше да си купим места за влака до Марсилия, а решихме да си направим и резервации за пътя от Марсилия до Барселона. Оказа се обаче, че места няма – свършили са тези за пътуващите с InterRail. Човекът на информация се оказа безкрайно търпелив и мил и благодарение на него успяхме всъщност да минем през Франция и да стигнем до Испания – направи ни план от 4 регионални влака, с няколко смени и макар по-дълго, все пак щяхме да пътуваме.

В Марсилия трябва да се пристига само по залез, през лятото. Този град е създаден за залези! Гарата е невероятно красива, с дървета вътре в нея, като приказен парк. Всъщност това не е Франция, това си е Африка. Населението е разнообразно, шарено, цветно, шумно, смес от чайки, вълни, улични търговци и провиквания от всеки ъгъл.

Тук моите крака се предадоха, явно ги бях натъртила от много ходене и се оказа, че единствените обувки, с които мога да стъпвам са… джапанките ми за баня. И така си обиколих половин Европа по джапанки… Но поне можех да ходя, макар и не продължително, което пък ме разстройваше, защото все пак искаме да разгледаме колкото се може повече. Димитър обаче е много добър и търпелив човек, който всячески се опитваше да ми помогне, справехме почивки, съкратявахме маршрут и ползвахме метро, където може, а и изтърпя терзанията ми стоически .

В Марсилия има пристанище пълно с яхти и малки бунгала, където жителите на града си правят нещо като пикници или просто отиват да изпият по чаша вино в края на деня. На следващата сутрин видяхме и цялата красота на пристанището преди да се напълни с хора, станахме много рано и притичахме до него, защото бързахме да хванем следващия влак…

Очакваше ни цял ден пътешествие до Барселона.

Влязохме в Испания през малко гранично градче – Портбу. Имахме около час и нещо до следващия влак и Димитър случайно откри скрита уличка към града. Е, град е доста силна дума, но това място беше толкова спокойно и приятно, с миниатюрен плаж, няколко магазина и хотелчета, че ми се прииска да останем поне няколко дни. Да си поръчам cafe con leche на испански беше като балсам за душата ми . Испанците са от онези хора, които винаги изглеждат така сякаш не бързат за никъде, светът се случва около тях, а те просто издухват дима от цигарата, усмихват се и накланят глава с весело вдигнати вежди.

Барселона обаче ни разочарова… Може би заради ужасното метро, с което се борихме доста време или заради опашката на гарата за резервации (трябваше да си направим за следващия ден за Мадрид). Наложи се да отидем до друга гара, където решихме, че ще има по-малко хора, с раниците, хотелът ни пък беше на другия край на града, испанският, който се говори там е каталунски и на мен ми беше трудно да го разбирам, а английският при тях също не е на почит… Изгубихме няколко часа и когато най-после стигнахме в хотела вече се смрачаваше. Следващият ден имахме време до ранния следобед, така че отложихме разглеждането за тогава.

И… Барселона не ме грабна с нищо. Саграда фамилия е красива, да, но има огромни тълпи туристи. Старият град са няколко улички, плажът е огромен и толкова. А, имаше чудесен пазар за плодове и фрешове, опитах нещо с кактус и ягоди. Явно съм очаквала повече или това е просто тип курорт, или трябваше да наблегнем на повече Гауди, не знам. Е, не ме разочарова толкова, колкото Париж, но все пак ) Ще стигна и до там.

Големите гари в Испания са с доста внушителен контрол. Не можеш изобщо да стигнеш до перона, ако нямаш билет/резервация, който минава през скенер на баркода. Има скенери за багажа, проверяват ти и паспорта., в самия влак над купето ти пише докъде си резервирал… А точно този влак дигна близо 300 км/ч и само за 3 часа бяхме в Мадрид! Все едно си се качил на самолет, такова херметизиращо усещането остави в мен.

Бях ходила в Мадрид преди осем години и пазех грандиозни спомени за него, които се оказаха малко далеч от реалността, но той все още си остава любим мой град. Обичам “Прадо” и централният площад, парковете и градините, кафенетата и статуята на Лорка. Безгрижие и сангрия са двете думи, които идеално го описват.

Гарата е много красива, част от нея е ботаническа градина, която непрестанно се полива от фини пръскачки, ако седнеш до нея те лъха хлад. И тук ги има проверките, както в Барселона, но поне метрото беше съвсем човешко.

И дойде моментът да тръгнем към Алхесирас. Това е едно съвсем малко градче в южната част на Испания, което е известно с това, че от него тръгват всички фериботи за Мароко. Африка ни очакваше! Буквално подскачах от вълнение, е въпреки че Димитър твърди, че съм проспала почти цялото пътуване по влаковете .

Алхесирас сам по себе си е много приятно място, в което има повече арабски черти, отколкото испански, често приемано просто за транспортен възел. Но за него в следващия пост, който е отреден само на Мароко, защото Африка заслужава специално внимание .

Умишлено не слагам снимки на известните забележителности, защото повече ми харесват кадрите с онзи дух, който се вие в периферията им и ние успяхме да уловим, макар и за кратко. Всички прекрасни снимки са дело на Димитър.