Всичко тръгна от един спор с Веси вчера. Не обичам да споря, сигурно защото не ми се отдава или защото съм го правила много през годините. В един момент обаче реших, че няма смисъл от цялата работа. Моето мнение си е важно само за мен, а не желая да променям ничие чуждо. Та, тръгна всичко от една книга “Как да говорим за книги, които никога не сме чели”. Поскарахме се малко, а като укротихме страстите говорихме спокойно по темата. Идеята на този автор, доколкото разбрах (не съм чела произведението ) е, че няма смисъл да се задълбава чак толкова в четенето и че стига само за някои книги да си прочел рецензиите, да си чул нещо от някой, да си видял корицата и вече имаш създадено мнение. Всъщност това е критически литературен труд, от преподавател, специалист в своята област. Разделя причините за четене на няколко вида и.. ще знам повече, когато я прочета и аз. Предполагам е прав. Но аз чета основно за удоволствие и обичам да си изграждам собствено мнение за всяка книга, искам да знам малките подробности и нюанси, които правят картината цялостна. А и не е в природата ми да говоря за неща, които не познавам.
Като учеиничка съм провела много спорове с преподавателите ми по литература. Драмата на моя живот тогава беше, че имах собствено мнение и не желаех да уча критически анализи наизуст. Защо ми е да повтарям като папагал мислите на някой друг, когато аз съм разбрала идеята на една книга със собствената си глава? Та, спорехме с учителите, писали са ми и двойки, наказвали са ме. Когато уча нещо, аз искам да го разбера. Има хиляди начини това да стане, но най-тъпия според мен е да се наизусти смляната информация.
Първата година, когато завърших училище, кандидатствах само журналистика в Софийския университет. Почти не съм ходила на уроци, в истинския смисъл на думата. И двамата преподаватели, които имах, поощряваха свободата на моята собствена критическа мисъл и всъщност разговаряхме и пишехме заедно. Е, на първия изпит имах 3,25. Отидох в университета, за да видя работата си. Нямах нито една правописна грешка, тук-таме подчертани стилови. Рецензията беше “прекалено силно изразено лично мнение, липса на представени критически анализи от външни източници”. Признавам, това си беше голям удар по самолюбието ми и изобщо по целия ми вътрешен свят. Нищо, ще опитам пак. Този път се записах на истински уроци, при преподавател, който желаеше да ми продаде готови теми, всяка по 20 лв. Отказах, исках да се науча сама, явно нещо бърках. Е, този път имах 2,00. Рецензията гласеше почти същото като от първата година, само дето имах и една пропусната запетайка. Мисля, че тогава се отказах да споря и стигнах в НБУ. Сега, когато вече съм се дипломирала, мога да кажа, че ученето на журналистика у нас си е абсолютна загуба на време, но поне постигнах мечтата си.
След тези случки започнах да си задавам въпроси. Защо в нашето образование преподавателите искат да смажат собственото мнение? Защо не ни учат да мислим и разсъждаваме, а само да наизустяваме. Защо не онагледвяват природни закони например, а изписват до припадък формули. Срещала съм много малко учители, които са достатъчно уверени в себе си, за да позволят на един ученик да развива въобръжението си. Да си позволят грешки.
Не знам дали и преди е било така, но резултатът е, че моето поколение е съставено от хора, които живеят един рециклиран живот. Учителите, като по-умни и по-знаещи, са го сдъвкали и изплюли за нас. За да ни предпазят от грешки или защото няма смисъл да си блъскаме главите? На 20 години най-правилното нещо е да се чудиш какъв е смисълът на живота. А не да си получил готови отговори, които да приемеш за свое верою. Защо тук, у нас, има преподаватели, които ни лишават от това? Които ни спестяват свободата и правото сами да откриваме света? И ако си позволим волността на собсветното мнение, биваме наказвани. Учителят винаги е прав.
Но учителят не трябва да бъде диктофон, който рецитира до забрава. Той трябва да подава трески на своите ученици, а те сами да строят къщи от тях. Да помага, съветва и подкрепя, да придържа в първите стъпки и после да пуска своите питомци устремени към свободата. Дори и да падаме, поне ще знаем, че е заради самите нас. А сега просто стоим на земята, пълни със заучени фрази, като коне с капаци, с мисли стигащи само до ушите ни.
Признавам, че някъде тогава се отказах да споря. Не само за литература, по принцип - за идеологии. Тук спорът завършва с наказание, а аз не желая повече да бъда удряна през пръстите от компетентни мнения. Защото свободата ми е ужасена и иска да си отиде завинаги от мен.
А как ще живея с чужди мисли?
.
.
.