Тези две книги са възможно най-странната и несполучлива комбинация, в смисъл четени една след друга. В крайна сметка го разбрах като приключих с втората, но пък е наистина хубаво да прескочиш рязко от един свят в друг и безпристрастно да погледнеш към наличния.

В четвъртък се случват много важни неща. За едни незначителни, но за четири, различни жени, изключително нужни. Четвъртък се превръща в неизбежен антракт всяка седмица, почивка от създадените роли, от живота, който стиснали зъби играят без край. Без надежда. Четири жени, които нямат нищо друго на пътя си освен воля, сила и упорство. Най-самотните шест дни в седмицата, с една единствена обедна почивка.

Всеки четвъртък четири жени остават единствено себе си.

За нея нямам много думи. Дойде ми прекалено цинична, но както казва самият Педро Хуан, той пише за живота такъв, какъвто е. Един свят, който за повечето от нас тук, в България, е непознат. Толкова вулгарен, че чак не ти се вярва да е истина. И все пак, в мръсотията на думите и преживяванията са цъфнали няколко цвята, които бутат живота до следващия изгрев. Радвам се, че успях да ги видя, да им се полюбувам и да кажа с чиста съвест, че книгата ми хареса. Без тях би била просто поредният булеварден роман.

В последно време Димитър ме изненадва много приятно с различни книги. Има особена тръпка в това някой друг да ти избере четиво, защото не знаеш какво да очакваш. Настройвам се откривателски и ги изгълтвам на един дъх.

Последните придобивки са:

Изчетох я точно за час и половина. Алесандро Барико е нов автор за мен, но определено ще повторя. Магията се крие в простия начин, по който героите се просмукват през теб, стават ти близки и познати, само след няколко страници. Усещаш, че седиш на една маса с тях и те ти разказват, шепнат или просто си мълчите. И ставаш свидетел на едно отмъщение без кръв, което носи опрощаващата сила на времето, човечността и мимолетната среща между два погледа.

Харесвам стила на Мартин Карбовски, още от пъврите му изяви в сп. “Егоист”. Като тинейджър пикантериите му са ставали повод за много смях в училище и приглушено-срамежливи коментари. Но в тази книга на преден план изпъква не точно арогантността. В доста от пътеписите му прозира обич към човека. Надежда. И едно непрестанно преследване на красотата, която се крие дори и на най-пошлите места. Очарована съм от откровеността на автора. И натъжена.

Тази е прясна, прясна – от вчера вечерта. Очаква ме по Великденските празници, след като омеся козунаците

Някой ден ми се иска да имаме стая, която да крие прозорец, с тъмна завеса, на всяка стена по една етажерка – от пода до тавана, с наредени книги. По средата бюро, с безшумен компютър, чаша кафе и пепелник. В единия ъгъл виждам и малка кушетка (харесвам тази дума), да си подремвам с книжка. Ех, тогава, предвиждам такъв живот, че само си викам “Дано!”.

“И не ви казвам, че човек не може да живее и без любов – може – и това е най-гадното. Органите продължават да подсигуряват нормално физиологично състояние и това подобие може да продължи много дълго, до момента, в който краят на функционирането направи този труп легитимен. Може да потърсим убежище и забрава и в сексуалността и да живеем като автобусна спирка. И така, проявете предпазливост, тя винаги е добро извинение. Или пък тръгнете утре с мен. Не правете глупостта да минете някъде встрани поради излишък на житейски опит. Тръгнете с мен, дайте шанс на невъзможното. Нямате представа доколко му е писнало на невъзможното и каква нужда има то от нас. Когато човек е обичал една жена с отворени очи, с всичките си утрини, с всички поля, гори, извори и птици, разбира, че все още не я е обичал достатъчно и че светът е само началото на всичко, което остава да направите.”

Романът е от тези, които се четат на един дъх. Дори те заболява главата от тях. Толкова много метафори има и отклонения. Всъщност не са важни фактите, нито действието или описанията. Всичко е чувства, които замайват. Може и да не се отнесете ласкаво към него, но за да го възприеме човек наистина, трябва да носи в себе си особена смесица от тъга, отчаяние, умора от живота и от онази чиста, болезнена, всепоглъщаща любов, която се среща само веднъж.

За Ромен Гари другото е прост заместител, моментно утешение, с което също се живее и то дори добре. Но веднъж вкусил от омайващата, притискаща сила на онази любов, останалото ти се струва като фалшификат, пропит от изкуствени заместители.
Това, което остава след книгата, е една дълбока мъгла, която обгръща, задушава с безнадеждните си мечтания. Мечтания за сила, която да ти позволи да контролираш посоката на живота. Дори и любовта, която си отива.

Книгите сами представят себе си. Никога не съм обичала рецензии или критични анализи. В мен този разказ е един, в теб ще звучи по друг начин. И това е талантът на Уортън – една многостранна, повтаряща се мелодия, която вибрира различно всеки път, щом се докоснеш до нея.

“… С течение на времето разсъждавах все повече върху случилото се. Споменът остана все така ясен в паметта ми, но вгорчен от значението му за човешката раса.

Помисли само, Уилям. Цялата ни цивилизация – композиторите: Моцарт, Бетховен, Шопен, Вивалди; писателите: Гьоте, Камю, Шекспир; художниците: Рембранд, Ван Гог, Шарден; нашите учители: Айнщайн, Ницше, Опенхаймер – няма да означават нищо. Ще бъдат опитомени животни, които се разхождат под слънцето.

Цялата ни политика, религията – се оказаха илюзия, игра за шепа фанатици. Всичко губи смисъла си. Времето ни изтича, а ние го белязахме с нашата глупост, войни, алчност, липса на любов един към друг. Провалихме се. Разбираш ли?

Трудно ми е да общувам с хората. Освен с теб. Няма с кога да поговоря сериозно. Като знам колко се е развил езикът, който говореше Рете, в сравнение с моя или с твоя, се чувствам обезсърчен. В сравнение с него нашият лисичи език напомня грухтене на свине…”

Просто се заслушай..