Най-много битки водя със себе си. Не знам, дали по рождение или просто по някое време през почти 25-те си години, стигнах до извода, че светът може да се промени, ако аз променям себе си. И затова рядко се боря за световен мир, за природата, за ново правителство (закачка 
) по широкопознатия начин.
Като дете обичах да късам теменужки от обществените градинки. Тогава баба ми казваше: “Какво ще стане, ако всеки мине и се откъсне? Няма да останат цветя!” . И аз спрях да бера, макар много да ми се искаше. Е, това е огромен успех, при условие, че волята ми не е силна. От години се боря с всички онези неща в мен, които са ми удобни, но знам, че вредят. Не, не толкова на мен, колкото на онази специална енергия, която трепти около нас. Ако някой ден тръгна да спирам цигарите, сигурно ще си прегриза китките от ужас, но нали това е целта всъщност – да направим нещо връз себе си, за да се променим. Харесва ми да си поставям изпитания. Харесва ми да променям мисленето си, ден по ден, да се боря с навиците си. Например, да не си пускам боклуците по улиците, а да си го нося в джоба, докато срещна кошче. Не сте ли усещали често гъдела в пръстите “ей сега ще го изпусна, никой няма да забележи”? Е, аз си признавам, често съм го правила с хартийки, фасове, боклучета. Това не ми харесва, знам, че не е правилно, но удобството е така примамливо. То е като следващата цигара, още един десерт и всички онези нездравословни изкушения. Много хора предпочитат да казват: “Скапана управа, няма достатъчно кошчета!”. А аз си мисля: “Мързелива Ирина, предпочиташ да ти е удобно, вместо да се постараеш и да намериш кошче”.
Търсенето на онази особена вина в мен много ми е тежало. Особено, когато се е превръщало в самобичуваща съвест. И сега, понякога ми се случва, но предпочитам да го впрегна в нещо полезно. В честите мигове на угризения се поправям. Човешката природа е вечно съпровождана от хищно червейче, което тихомълком дълбае гнили пътища в иначе така примерната ни фасада. Първата ми победа над мен самата беше, когато си признах, че съм лоша. В много отношения. Често предъвквам горчивия вкус на това самопризнание и то не ми харесва. После се запитах – какво мога да постигна от това? Ами само опит да се променя.
И се опитвам. Вглеждам се в хората и се питам дали и те се опитват. Питам се какво би станало, ако всички погледнем навътре, а не навън. О, да, звучи наивно. И трудно, толкова по-трудно от търсенето на вина във всеки друг или идеализирани химери. Всъщност е много по-иначе, но ако го опиша с думи, сигурно ще звучи сякаш ми хлопа дъската. Аз вярвам в доброто у човека. Дори и на това в мен. Опитвам се да му помагам. То е в малките жестове и мълчаливо преглътнатите сълзи, в безразсъдните постъпки. То е в признанието и запазените тайни. Всичко онова, което прави света по-добър.
Аз не вярвам в това да изкрещя вярата си. Не вярвам в това да нарисувам мислите си, както и не вярвам, че някой друг ще реши проблемите ми. Не вярвам, че светът ще стане по-добър, ако всички си изпишем желанията на челото и затракаме с тенджери.
Вярвам в засадените цветя. В протегната ръка. В борбата в мен, теб, него и нея. Мъничките постижения над собствената ни отвратителна природа. Вярвам, че всеки си я носи и тя достатъчно му тежи на плещите.
Ото е вампир от книгата на Тери Пратчет “Истината”. Той се е отказал от кръвта и отчаяно иска да победи себе си, макар да обича невинни, белокожи девойки. Утешава се с какао и ако се намира – малко хорово пеене. Ото вярва в доброто у хората и дори в самия себе си, макар да осъзнава лошотията си. “Не е възпитан да бъде добър човек, а толкова зе зтарае! И дори не може да разчита на чаша какао и хорово пеене! Трудно е да зе пребориш зъз звоята природа..” , казва той за Уилям.
Изненадващо е, че един вампир може да е така прав, нали?
. Ето и рецептата, с някои модификации от мен:
.