Снощи гледах “Шифърът на Леонардо”, отново със закъснение. Но като се има предвид, че прочетох книгата много преди да стане популярна, не си го броя като пропуск. Изненада ме това, че филмът се различаваше от романа по много малко неща и в случая с нищо не ме изненада. От друга гледна точка имаше наистина много символи и образи, а и едно е да видиш картините наистина, съвсем различно да си ги представяш. Както винаги при досега ми с религиозни тематики, се отдадох на размисъл и дълъг и приятен разговор с баща ми.
Мисля си, че човечеството е нямало да изгуби чак толкова ако Христос си беше останал смъртен, а не син Божи. Неговата философия е достатъчно човечна и дълбока, за да намери своите последователи. Разбира се, промяната на статуса му от пророк на наследник, дори не физически син, а много повече, е едно много силно оръжие в ръцете на църковната власт. Аз лично правя разлика между религия и църква. Дори не храм, защото храм е много по-близко до първоначалната цел. Днес църквата, особено католическата, са всички онези хора, които държат ключа за Рая. Основната разлика между нея и праволсавието е, че тя идва в дома ти. А не те чака да отидеш сам.
По своята същност всички религиозни течения имат много общо. Всички пророци, без Мохамед, са евреи. Ценностите в християнството, мюсюлманството и юдаизма се доближават изключително до тези на индуизма и будизма например. Превръщането на Христос в Божи син, го слага на първо място в класацията. А Мохамед отвръща на удара с един пророк, който не е евреин и обяснението е, че Господ се е разочаровал от избрания и народ, отвърнал се е от него и е избрал за свой последен вестител него, различния. И наистина е така – в последствие други пророци няма.
Религията е затънала до шия в кръвопролития, църковни борби, мъчения и данъци, насилие и злоупотреби. Но най-вече в натиск. Ръката, която държи инструментите за всички тези недоразумения е на учениците, на първия то тях, създал църквата – св. Петър. И защо тогава, да не повярваме, да не приемем, че една жена би била много по-мъдра, човечна и сега, след хиляди години, положението би било малко по-ведро. Не в тъмнина, а носещо символа на розата, вярата и добротата, на опрощението и Любовта – а именно Христовото учение, което днес е крайно изопачено и използвано с доста съмнителни цели?
Пътят към храма. Имаше един такъв руски филм. Едва ли мога да се надявам някой ден да тръгнем обратно по него и да разчистим истината от плявата. Защото Христос никъде не споменава, че трябва да се молим в църкви, да целуваме нечии ръце, да даваме дарения и да коленичим пред икони..
Храмът е в нас самите. И молитвите се казват безмълвно. Не само в неделя или на уречените дати, а там, където единствено Господ може да ни чуе.
И ако го има, със сигурност го знае. Не са му нужни насрочени срещи и заплатена аудиенция, за да ни изслуша.