Archive for the 'без книга не мога' Category

Мечо Пух продължава да брои гърненца с мед*

Едно от най-хубавите неща, които ми се случиха миналата седмица, беше това, че от ИК “Егмонт” ми изпратиха продължението на историите за Мечо Пух. Чувствах се като дете, което получава подранил коледен подарък. Освен, че е весела, книгата е толкова красива – с дебели корици и прекрасни илюстрации.

И понеже вече писах за нея “по служба”, а тук не бих казала нещо по различен начин, няма смисъл да се повтарям :) . Пропуснала съм единствено да спомена новият герой – една нахална видра, която хич не харесах и сигурно за това я лиших от внимание.

Продължение на “Мечо Пух”? В стила на неподражаемия Артър А. Милн? Невъзможно!

И изобщо продълженията винаги звучат скептично. Дали ще бъде втора част на филм, или друг писател ще се захване с трудната задача да вдъхне настроение на замлъкнали преди 80 години герои, реакцията на Ийори е съвсем логична – “Няма такава опасност. Никой не е успявал”.

“Завръщане в Голямата гора” на Дейвид Бенедиктъс обаче не претендира да бъде точно като книгите на Милн, разказващи весели и поучителни истории за Мечо Пух, Кристофър Робин, Прасчо, Ийори, Бухала, Кенга и Тигъра.

Макар и да е уловил духа, онзи специфичен вкус на детско въображение, което съживява плюшени приятели в пародията на реалния живот, Бенедиктъс наистина е написал продължение, а не нескопосано повторение.

Да, Мечо Пух все така обича своите гърненца с мед, за Йори чашата продължава да бъде наполовина празна, а Прасчо не е спрял да се страхува от муслони. Но онова, което се случва с Кристофър Робин и приятелите му в Голямата гора, носи духа на днешните деца. И Дейвид Бенедиктъс е направил подарък за хилядите приятели на малкото мече, на които им е малко мъчно, че не могат да вършат нови пакости и да пият следобеден чай с кифли.

Всъщност, когато става въпрос за продължения, да се получи наистина хубава книга не е работа само на писателя, който както Пух в песните си допуска по някоя грешка, за да си кажат другите “аз щях да я напиша по-добре!”. Читателите от своя страна трябва да дадат шанс на новите истории, без да ги товарят със специални очаквания.

Е, Бенедиктъс е свършил наистина добре задачата си и заслужава най-малкото една шоколадова бисквита за награда. Остава и читателите да се справят добре и да получат по гърненце, пълно с мед и добро настроение.

Въведение на “Завръщане в голямата гора”

Пух и Прасчо, Кристофър Робин и Ийори са забелязани за последно в Гората преди… о, нима наистина преди осемдесет години? Но мечтите си имат своя логика и
тези осемдесет години сякаш са минали за един ден. Пух поглежда през рамото ми и казва:

– Осемдесет наистина е хубаво число, това обаче може да са не само осемдесет години, но и осемдесет седмици, дни или минути.

А аз отвръщам:

– Нека да ги наречем осемдесет секунди и тогава времето сякаш изобщо не е минало.

– Веднъж се опитах да преброя до осемдесет – казва Прасчо, – но щом стигнах до трийсет и седем, цифрите започнаха да ми се нахвърлят и да правят цигански колела, особено шестиците и деветките.

– Правят го, когато очакваш най-малко – казва Пух.

– Наистина ли ще ни напишеш нови приключения? – пита Кристофър Робин. – Защото старите ни харесаха много.

– На мен пък не ми харесаха приключенията с муслоните – добавя разтреперан Прасчо.

– А могат ли да завършат с нещо малко за похапване? – пита Пух, който за осемдесет години май е понапълнял с някое и друго килце.

– Той ще обърка всичко – казва Ийори, – чакайте само да видите. Какво изобщо знае за магаретата?

Ийори, разбира се, е прав, защото аз наистина не знам – мога само да предполагам. Но да предполагаш също е забавно. И ако някога реша, че съм предположил правилно, ще се възнаградя с шоколадова бисквита, от онези с шоколад само от едната страна, за да не ти лепнат пръстите и да не оставяш петна по хартията, ако ли пък някога реша, че май съм предположил погрешно, ще се наложи да мина и без бисквита.

– Ние ще разберем – казва Кристофър Робин. – Стига да можем, ще ти помогнем да ги напишеш правилно.

А Пух и Прасчо се усмихват и кимат, но Ийори казва:

– Не че има такава опасност. Никой не е успявал.

Дейвид Бенедиктъс

Text by David Benedictus © Trustees of the Pooh Properties 2009

“Завръщане в Голямата гора” от Дейвди Бенедиктъс, с илюстрациите на Марк Бърджес, се издава у нас от ИК “Егмонт” и може да бъде намерена в книжарниците на цена от 19.90 лв.

*Текстът е публикуван на www.dnevnik.bg. Снимка: ИК “Егмонт”

Изложба на авторски книгоразделители

Понеже съм пристрастена към книгоразделителите във всякаква форма, изръкоплясках бурно, като разбрах, че ще има изложба на авторски такива :) . Не успях да отида на откриването тази вечер, но много ми се иска в близките дни да стигна и до там.

Хубаво е, че започват и у нас да се създават красиви разделители. Те са неизменна част от книгата, поне за мен, но за съжаление в колекцията ми има много малко купени от тук…

Снимка: http://www.flickr.com/photos/nevabalnikova/ – една от авторките, която участва със свои произведения

Любовта на книжаря

Близо до редакцията има книжарница, която никой не харесва. Мъничка и тясна е, с нелюбезен книжар. Мълчалив, намръщен, троснат. Никога не ти предлага услугите си, не те гледа в ръцете и се усмихва само, когато не си поискаш торбичка. Не знам на колко години е, някъде между 30 и 40. Благодарение на пълната му незаинтересованост към клиентите, аз с удоволствие разглеждам, търся и се зачитам. Тази книжарница с апатичната си атмосфера ме е спасявала хиляди пъти в обедната почивка, след работа, в няколко минути само за мен.

Преди няколко седмици влязох, без изобщо да го пголедна и се зарових в книгите. Изведнъж чух смях и весел разговор. Погледнах към книжаря и видях до него младо момиче. С къса коса, остри рамене и кафеви очи. А той, той беше избърснат и сресан. Усмихнат. Говореха така, сякаш са сами на света, без да поглеждат към влизащите хора. И атмосферата беше станала по-топла, макар и все така незаинтересована.

Всяка сутрин виждам момичето да чете, седнало на стълбите, да подвиква нещо на мъжа, да подрънква обиците си със стъклени мъниста. А той, той така се усмихва, че със сигурност е на не повече от 30 години.

И всяка сутрин, когато ги видя се сещам за това стихотворение на Далчев:

Любов

Над старото тържище ален
бе залезът като домат
и все тъй строен, все тъй млад
стоеше бедният хамалин.

Засипваше дрезгавина
очите, веждите му вече,
но не дойде и тази вечер
зеленооката жена,

която го веднъж повика
с очи, със поглед, без слова
и зарад тежкия товар
му заплати една усмивка.

Да би дошла и тази нощ. . .
да би му станала невеста. . .
до гроба би я носил весел
на гръб в широкия си кош.

И всеки гвоздей от обущата му
би грял в нощта като звезда,
когато долу през града
към къщи с нея ще се спуща.

Сънуваше ли? Сам в света,
хамалинът стоеше влюбен.
И мракът от лика му груб бе
изтрил и сетната черта.

Нови попълнения

В редиците на разделителите ми за книги има много нови попълнения. От Варна, София, Англия, Холандия и Унгария. Заслужават си специалното внимание – красиви, красиви.

p.s. и защото съм шматка, забравих да блгодаря на тези, които ми ги подариха! Те си знаят ;) .

Стари шлагери и крем брюле

Чаках с нетърпение тази книга. Сега си мисля, че ако не бях попаднала преди време случайно на първата книга на Краси и не бях писала за нея тук, никога нямаше да се запознаем. Макар и виртуално. А това познанство добавя още един приятен аромат към удоволствието да чета нейните книги.

Притеснявах се дали ще ми хареса толкова колкото “Розов храст и сладко от смокини”. Опитах се да заглуша до крайност всички очаквания и създадени мнения. Е, нямало е нужда. Защото останах очарована. Вчера я прочетох на един дъх, смях се, очите ми се насълзяваха, въздишах. Двете книги са така различни и все пак носят специфичния вкус, който вече спокойно мога да нарека “стила на Красимира Кубарелова”.

По момичешки нежна, по женски сериозна. Книга за всички онези трепети, тревоги, неудобства от това да бъдеш жена. Докосва те точно там, където не си очаквал – в собствените ти мечти. Разсмива те. Калина има своята кариера, своя идеален, приятен живот. Но е сама. И иска бебе. Иска да й е разхвърляно, да й ухае на семейство. Иска да целува, прегръща и да бъде споделена. Но някак, докато е търсела идеалния и правела кариера е пропуснала очакваното време за това. И един ден се събужда като “стара мома”. Накъде решава да поведе живота си? Е, ще разберете като прочетете “Стари шлагери и крем брюле;) .

Казват, че най-добрите книги са тези, в които всеки читател намира по нещо за себе си. Вярвам, че колкото и да сме различни ние жените, определено ще се познаем по мъничко в Калина.

“Винаги, когато се прибирам вкъщи, подушвам онази миризма на самота, която ме посреща, щом прекрача прага на дома си. Моята самота има мирис. Колкото и ароматизатора да включа, отворя ли вечер вратата на апартамента си, я подушвам. Дори и да оставя лампите светнати, за да се самозалъжа, че някой ме чака, пак мирише странно – на самота. Колкото и да проветрявам, каквото и да правя, в къщата ми я има тази миризма

Благодаря ти, Краси, за тази прекрасна книга!

Имаме ли култура на четене?

За писането, добро или лошо се е говорило винаги много. Всички си имаме любими писатели, такива, които не харесваме или направо не понасяме. Но какво даваме от наша страна? И нужна ли ни е култура на четене изобщо?

Тя е като работната култура. Има хора, които знаят как да се отнасят към работата си – не просто да я вършат добре, ами и онези дреболии, които правят обикновения служител в добър такъв. И това да си изпълняваш задълженията определено не е достатъчно.

По същия начин не стига само да четеш, за да бъдеш добър читател. Дори и да го правиш по много. Трябва си дисциплина и уважение към книгата, която е в ръцете ти. Да не я смущаваш с определени очаквания, за да я оставиш и тя сама да те изненада. Често, стойностните книги се крият в прашните ъгли на книжарниците, далеч от светлината на прожекторите. Един добър читател не винаги познава, че нещо е ценно, но пък е готов да вярва, че всяка книга е ценна. Лошият читател обикновено не се интересува от характера и живота на писателя. А това е важно, защото опознавайки автора се доближаваш още повече до същността на книгите му. И удоволствието е много по-пълно.

Напоследък някак стана модерно да се чете. Да се говори за литература, особено за новата българска литература. И като всяка мода, в нея има добри и лоши почитатели. Такива, които имат собствено мнение и стойностно преценят и такива, които като агнета следват плакатите по витрините, гордо прегърнали модерната книга. Често тълпата около някоя корица почти ме е отказвало да си я купя, но пък смятам, че да се даде шанс на нещо ново е първото изискване, което те прави добър читател. Опитвам се да следя максимално всичко, което излиза и си купувам книги, които не ми харесват. Но пък моето субективно мнение дали я прави лоша? Или обратното – добра?

Често се казва за книгите на Паулу Коелю, че са новата Библия за манекенките. И от толкова приказки за този автор направо може да ти опротивее. Читателите се делят на две групи – такива, които го отричат именно заради тази му обидна слава и такива, които го харесват точно заради нея. А добрият читател просто трябва да се абстрахира от всички слухове и да остави книгата сама да го води. Къде ще отидат заедно зависи най-вече от въобръжението и желанието на читателя, защото дори и най-чудесните произведения остават неразбрани, когато бъдат четени с прецизната дисекция на очакванията.

И така, дали възраждането на българската литература през последните години се дължи на това, че читателите са станали по-добри? Защото успехът на една книга в крайна сметка зависи и от мнението на публиката. Надявам се това не е поредната мода, която ще отшуми и българинът наистина се учи да чете по-добре, за да бъде достоен опонент на добрите и лошите писатели. Иначе, язък за труда на хората :) .