През гори, реки и планини

В края на месец май се отправихме на първото от серията запланувани велошътешествия за тази година. Малко неуверени, защото не знаехме дали на Катерина ще й допадне толкова дълго да се вози, с малко повечко багаж от нужното и без особено проучване на местността, в която отивахе.  Търсихме място, което е на не повече от 50-60 км от Бон и което все пак не сме посещавали до момента и така попаднахме на езерото Лахер, което е близо до Кобленц. Пътят до него е почти изцяло покрай Рейн, така че е гарантирано приятен и благодарение на Airbnb успяхме да намерим в последния момент чудесен апартамент на приемлива цена, долен етаж от двуетажна къща.

Известно време обмисляхме идеята да спим на палатка, но първо нощите бяха все още студени и второ, преценихме, че Катерина не е готова за това и не ни се рискуваше да стоим будни или да търсим спешно хотел. Надявам се обаче догодина да можем да подновим къмпингуването.

Времето беше много топло като за Германия и за края на май, имаше прохладен ватър, нацъфтели треви, свежо пролетно ухание. Припомних си защо толкова много обичам да пътувам дълго с колелото, колко сладка е умората, как се препълват очите с гледки и в ума се раждат непознати мисли, колко вкусен е сладоледът от крайпътните будки, как е сладка студената вода и колко е приятно вечер да се сушиш в хладните завивки, с все още мокра от освежаващия душ коса.

През първия ден карахме изцяло покрай Рейн, като целта ни беше градчето Плайд, където бяхме наели апартамент. Спирахме през час-два, а и по-често, за да може Катерина да се разтъпква, да играе на площадките по пътя, да хапваме, да походим боси, да поснимаме. Тя беше изключително спокойна през цялото време, предполагам, че и самото движение я унасяше, спеше и се будеше периодично, от врме на време се включваше много на място в нашите разговори с гръмък смях 🙂 или ни подвикваше “айде, айде”, една от малкото думи, които вече владее. С такава мотивация няма как – въртиш педалите и не се оплакваш.

Последните 10-15 км от маршрута се отклониха от реката и пътят започна да се изкчава нагоре – знаехме, че езерото и самото градче са в планинска местност, но, хм, не и че е толкова стръмно.

Собственичката на къщата беше много дружелюбна, разказа ни за интересните места в околността, за себе си и семейството си, беше ни оставила домашен ягодово мармалад за закуска, а се оказа, че има и прекрасна градина, която на залес слънце се превръщаше във вълшебно място от приказките. Катерина се забавляваше изключително много там, събирайки камъни, ядейки пръст и опитвайки се д пие вода от маркуча за поливане. Има си и своите недостатъци, разбира се, да не бъдеш защитен от анонимността на хотелската стая, но пък удоволствието да се запознаеш с нови хора, да надникнеш в живота им, да споделиш нещо от себе си, е несравнимо и запомнящо се.

Следващите дни ни изненадаха по няколко начина. Първо с непрестанните стръмни баири – изкачваш се един километър и веднага след това се спускаш, след това пак изкчаване, спускане, изкачване, спускане… Шегувахме се, че това не е точно велошътешествие, а по-скоро бутащо пътешествие, защото доста от времето бутахме – аз не мога да се справям с такива изкачвания за дълго време. Най-вероятно и затова велопътищата в района не са особено развити, срещахме доста рядко други колооездачи, минахме през няколко гори, доста черни пътища през различни ниви и малки села, състоящи се от 5-6 огромни ферми.

В края на втория ден от мен се изтръгна окаяната реплика “Няма ли край, бе!”, отправена към жегата, поредния баир и поредното 2-километрово стръмно спускане, която все още периодично си повтаряме. Излизахме рано сутрин, избирахме посока и някой град за цел, и тръгвахме към него, заредени с храна, вода и добри очаквания. 8-10 часа по-късно се прибирахме изтощени, но все пак доволни – гледките от върха, безлюдната тишина на планините, шумоленето на горските пътеки, безкрайните нацъфтели овощни градини, усмивката на Катерина, която тича боса и устремена по пътя. Едно малко, щастливо човече 🙂 .

Изненада ме и фактът, че тя изобщо не мрънка, беше необичайно спокойна и доволна, разглеждаше любимата си книжка за Елмър, или пък й пеехме песни, играеше си с разни дреболии, похапваше или просто гледаше наоколо. Запозна се с коне и крави, към които подходи доста любопитно, но и предпазливо. Тича, скача, разглежда, ровичка, пада, смя се, вечер беше ужасно мръсна и заспиваше веднага след душа, понякога дори и без да вечеря. В моите представи това в идеалното детство, това са щастливите деца – с пясъка в косите, с черни ходила, уморени и с бляскави очички.

През третия ден карахме до река Мозел, отнове нагоре-надолу и от там се отправихме към Кобленц. Този град никога няка късмет да го разгледаме обстойно, винаги бързаме, този път да се приберем преди да се стъмни. Закъсняхме, защото последните 20 км се оказаха особено изтощаващи, но пък хазайката ни чакаше с бутилка вино (и леко притеснена за нас), което изпихме в градината под последните ласкави лъчи на слънцето, докато дневната горещина отстъпваше място на вечерния планински хлад. Тази вечер грее ярко в мислите ми, имаше нещо много умиротворяващо в спокойния разговор на масата, цветята, полюшващи се тихо, Катерина ядяща любимите си домати и нашите изгорели лица, наслаждаващи се на хладината.

Мислиш си в такива моменти, животът е благодат, която най-ясно оценаваш, когато си щастливо уморен.

Четвъртият ден беше отреден за бавно и спокойно връщане, отново покрай Рейн и по вече познат маршрут. Беше много горещо, така че се възползвахме в късния следобед да разхладим стъпала в реката, както правеха и много други хора. Прибрахме се щастливи.

Изводите, които си направих за бъдещи пътешествия са, че определено можем да минем с доста по-малко багаж, както сме пътували и преди, реално Катерина няма нужда от много дрехи и готова храна, така или иначе се храни с това, което ядем и ние. Пелените заемат един доста голям процент от дисагите, но пък засега са неизбежни. Роклите и дългите туники се оказаха изключително удобни за каране и задължително блузи от тънка материя, но с дълги ръкави, въпреки слънцезащитните кремове, аз имах неприятни усещания по кожата си. Винаги си забравям слънчевите очила или пък ги губя по пътя, до следващия път трябва да разреша този проблем 🙂 .

А следващ път ще има със сигурност, чакаме го с нетърпение.

Снимки: Димитър Катерински