Пътешествия с Катерина

Ето тези времена чаках. На ослепително слънце, макар и още леко хладно. На развълнувани птички, чиито песни се сливат с неуморния вятър. На проблясващото сребристо в речните отражения и на уханието на разцъфващ люляк. На пътешествията с велосипеди, сега, когато вече сме трима.

Какво му трябва на човек? Храна, вода, колело, допълнителен кат дрехи и посока. Пътуването с дете изисква и още поне една торба принадлежности, както и често-често спиране за изпълняване на всякакви желания и удовлетворяване на различни нужди, но това са очаквани подробности, които правят нещата по-интересни. Дори и когато не винаги изглежда точно така 🙂 . Поне от специални играчки няма нужда, Катерина е толкова впечатлена от големия необятен свят, че всяко камъче, пръчка, трева, дупка, се превръща в интересно занимание.

Планираме да направим едно по-дълго велопътешествие и решихме, че е време да започнем да тренираме. Катерина трудно се задържа на едно място повече от няколко секудни и искахме да видим колко километра на ден би било поносимо и приятно за нея да изминаваме. Първият опит показа, че без проблем се справя с 60 км за цял ден, с много почивки за хапване, игра, ходене боси, гушкане, ядене на сладолед.

Отидохме до близко градче, наречено Хенеф, в което няма нищо особено, но пътят до него минава покрай река Зиг, която от своя страна се намира в защитена местност. Природата там е оставена да прави каквото си иска на спокойствие и сега, в разпукалата се зелена пролет, е толкова красиво и сочно зелено, че пълни устата със слюнка.  Намерихме повалени от буря стари дървета, гъмжащи от насекоми и ухаещи плътно на земя.

Катерина променя изцяло темпото, с което се движим, внасяйки в него сладко безвремие, напомняйки ни, че няма за къде всъщност чак толкова да бързаме и защо пък да не се насладим още малко на това как тревата гъделичка босите пръсти или пък да се запознаем с онова голямо куче в другия край на поляната. Процесът на взаимно учене е хубав – аз й показвам как да се храни с вилица, тя ми показва как да си накапя блузата качествено със сладък домат. Честно е, нали? 🙂

През следващите почивни дни времето не беше чал толкова приятно, но все пак приемливо и решихме да комбинираме по-кратко пътуване  с велосипедите и малък поход в близката планина. Катерина беше снабдена с малка раница за вода и солети, която в крайна сметка през повечето време носех аз в ръка, но пък това е оборудване с перспектива 🙂 .

Изкачаването през повечето време беше прекалено стръмно за нея и тя упорито се връщаше надолу, затова и с Димитър се редувахме да я носим в любимата спасителна раница, без която не излизам от вкъщи, защото никога не се знае кога би потрябвала. В случая свърши чудесна работа.

Гледката от върха е основаната мотивация за измиването на стръмното изкачване и пропускането не удобното влакче, което те качава до там. Не, че не сме се възползвали и от него, но този път доволно извървяхме пътя, който те издига красиво над Рейн.

И така, вече спокойно можем да се захващаме с планирането на вълнуващи пътешествия, на Катерина й харесва точно толкова, колкото и на нас. А аз, аз съм най-щастлива, когато карам колело, вятърът ми заплита косата и никак не ме интересува колко е часът, колко километра сме изминали и когато точно ще стигнем. Добре съм си научила урока.