Една снимка струва повече от хиляда думи

Снимка: Help-Portrait Germany

Рядко ми се случва да нямам думи. За говорене – често, но винаги когато отворя бяла страница за писане, само след няколко секунди имам щастието те да започнат да се вливат в сърцето ми точно такива, каквито ги очаквам. Рядко ми се случва и да бъда така докосната, че дни наред мислите ми да се нижат без връзка и да се усмихвам дори “в свой черен дроб”*.

Този път няма да си говорим за коледни вкусотии, а ще ви разкажа една изпитана рецепта за бързо, неподправено и искрено щастие.

Но да започнем от самото начало. Help-Portrait е световна инициатива, която се случва обичайно през декември. Неин създател е американецът Джереми Кауърд, около който през годините се обединяват все повече и повече фотографи, доброволци, гримьори, фризьори, дарители, благотворители и…

Идеята? Много е проста: любители и професионални фотографи срещат хора в нужда – страдащи от тежки заболявания, инвалиди, бездомни хора, жени, жертви на насилие, сираци, социално слаби семейства. След това има правят портрет, отпечатват го, поставят го в рамка и им го даряват. Някои от тях никога не са имали своя снимка или такава с децата си. Други от години не са били поглеждани в очите, не са се забавлявали истински, не са се гордели със себе си. Всички те имат истории, които понякога разказват, а понякога просто оставят снимките им да говорят много повече от хиляда изречени думи.

На снимката: Димитър в действие

Тук не е важен фотографът, всеки имащ фотоапарат може да се включи. Не се търси перфектното качество или съвършени кадри, важни са онези, на които моделът се харесва най-много. Няма нищо общо с техника, суета или желание за собствена изява, а най-доброто, което получаваш е радостта в очите им.

Именно затова нямаме право да ви покажем и снимките на хората, които срещнахме, а те бяха толкова красиви! И щастливи, наистина щастливи! Жена със синдрома на Даун, болно от рак момче, мълчалива руса жена, която се усмихва така, сякаш това й причинява болка, красиво момиче от Афганистан, с което се сприятелихме за минути, малко прекрасно момченце Гана, с което ядохме мандарини до пръсване, смутен мъж, борещ се с алкохола и вълшебни сини очи. Не мога да ви покажа много снимки – съвсем малко от залата или в общ план, но мога да ви разкажа за тях.

Когато Димитър ми разказа за инициативата и ме попита дали искам да се включим – той като фотограф, а аз като доброволец, се съгласих веднага, макар и да не разбрах в този момент напълно идеята. След това осъзнах, че не става въпрос просто за снимката. Става въпрос за това някой да види някой друг истински, да запомни името му, да му каже, че е красив, когато толкова често се чувстваме невидими, безлични, сами, невзрачни и изгубени.

В Германия Help-Portrait се случва за трета поредна година във Франкфурт и този път инициативата беше набрала сериозна сила, с подкрепата на много спонсори, които осигуриха храна, дрехи, принтери, рамки за снимките, зала, напитки. Тази събота, 10 декември, дойдоха 114 модела, а бройката на фотографите, доброволците, обработващите снимки, гримьорите и фризьорите ми се губи, но беше страхотна! На първата снимка, в началото на поста, сме събрани всички, в началото на деня. А това е видеото от събитието, което разказва много и да си призная, когато го гледам очите ми се пълнят със сълзи:

Защо тази благотворителна инициатива ми се струва толкова специална? Защото несъмнено има много благотворителни каузи, събиращи средства, помощ, протегната ръка, но малко са онези, които даряват щастие на мига. Защото една снимка не коства нещо кой знае какво, но блясъкът в очите на получаващия сякаш запалва някъде свещичка за благодарност и радост.

В петък следобед тръгнахме от Нюрнберг, малко притеснени, много развълнувани, натоварени с два куфара, пълни с техниката на Димитър. Докато слизахме на първият му се счупи дръжката и се изтъркаля по стълбите, та се връщахме да видим дали всичко все още работи – за щастие да! След това решихме, че сме забравили един статив, Д. се върна у дома да провери, оказа се, че и там го няма, почти изпуснахме влака, но все пак стигнахме успешно .

На снимката: Първите пристигащи и готовата зала в очакване

На следващият ден, преливащи от вълнение, открихме мястото на срещата – спортния салон на едно училище, пренесохме всичкия багаж и се захванахме с монтиране, подреждане и разпределяне. Хареса ми, че в началото беше обяснено какво и къде да се прави в общи линии и след това никой не беше надзираван, а нещата се случваха перфектно. Освен липсата на течен сапун и недостиг на пластмасови чашки, май други проблеми нямаше .

Имаше го и сериозното притеснение от езиковата бариера, но за моя радост знанията ми по немски достигнаха за основните разговори, част от хората говореха английски, но всъщност установих и, че за добрите думи няма нужда от речник. Прегръщах, хващах за ръката, посочвах, усмихвахме се, повтарях на няколко езика “Изглеждаш страхотно! Ти си красив / красива!” и някак чудото се случваше. И всички правехме това, в продължение на няколко часа, играхме с децата, водихме уж незначителни разговори, а те всъщност бяха ужасно важни, пихме кафе, похапвахме, бяхме заедно.

На снимката: Ние, на фона на декора в нашия ъгъл 

Димитър разбира се беше натоварен с много по-тежка задача от мен, но повярвайте ми, ако можехте да видите хората, когато идваха да му покажат готовия портрет, усмивките им, прегръдките и благодарността им, щяхте да разберете колко страхотно се е справил, в това ги накара да се гордеят със себе си, да повярват, че лицето в рамката е тяхното и те са наистина специални.

Запомнихме всеки един човек, който остана пред обектива му, питахме се какво ли се крие зад скованите рамене и смутената усмивка, разказвахме си малките случки, които са минали покрай нас. А когато денят свърши и трябваше да прибираме оборудването, единствената мисъл в главата ми беше: “Никога до днес не бях виждала толкова много щастливи и прекрасни хора на едно място!”.

* Цитатът е от книгата “Яж, моли се и обичай”