5
Ако мразя нещо повече от чесъна копъра, то това са равносметките. Онези около Нова година, покрай кръгли годишнини, рождени дни, влизане в ЕС, изригване на вулкани и всякакви подобни. Сигурно, защото отдавна реших, че няма какво толкова да му се мисли на миналото и вместо да оценявам днешния ден, когато вече е станал вчера, предпочитам да му се радвам, да греша в него, да вземам с пълни шепи и да давам, докато се случва в момента. За едни това е повърхностно, за мен е просто олекване на душевния багаж. Не, че нямам съвест (даже прекалено много понякога), не че не се и пържа в ада на собствените си угризения доста често. Но пък упорито си спестявам трупането на минали действия върху пиадестал, срещу който да се покланям поне веднъж годишно, да го оплаквам горчиво или да му се радвам.
Димитър обаче ме подсети съвсем наскоро, че този месец юли стават 5 години, откакто пиша тук. Със сигурност няма да има никакви равносметки, защото не го възприемам като работа или задължение, не съм имала за цел да стане популярен или да ми донесе някакви бенефити, не съм се старала да бъда редовна, оригинална или дразнеща. За всеки пост трябва да се преборвам с ужаса си от споделяне и може би от една страна бих определила блога си като собствена терапия, защото в реалността ми е трудно понякога да кажа дори, че съм тъжна. Но и това не е – блогът ми първо захранва собственото ми удоволствие от писането и след това радостта ми да доставям удоволствие на други хора и да се преборвам с ужаса си от приемането на похвали.
Така че, съжалявам – никакви равносметки, никакви томболи и никакви подаръци като готварски книги или мултифукнционални миксери за моите верни читатели 😆 . Но пък ще ви подаря стихове. Защо? Защото писането за мен тук винаги е било и ще бъде основното, дори докато готвя, пътувам или чета – аз търся различни подредби на думите, които ме очакват с безкрайната си необятност да ги срещна търпеливо.
Много изненадващо за мен, аз наистина харесвам стиховете, които съм писала някога – те са съвсем мъничко и именно с тях сложих началото на този блог. Може би, защото ги намирам за непретенциознни, знам че поезията не е силната ми страна и спокойно мога да се отпусна в топлите й води. Може би и защото ми напомнят истории, любов и мене си, а може би защото, когато пуснах първата си публикация тук с един стих, у дома всички прозорци бяха разтворени, пердетата се люлееха в здрача и около мен се стелеше аромат на изсушено на слънцето пране.
Всички стихове са писани в периода 2003 – 2006 година. Оттогава досега, за нещастие (или за радост) не ме е посещавало вдъхновението за поезия 😆 .Ако мразя нещо повече от чесъна копъра, то това са равносметките. Онези около Нова година, покрай кръгли годишнини, рождени дни, влизане в ЕС, изригване на вулкани и всякакви подобни. Сигурно, защото отдавна реших, че няма какво толкова да му се мисли на миналото и вместо да оценявам днешния ден, когато вече е станал вчера, предпочитам да му се радвам, да греша в него, да вземам с пълни шепи и да давам, докато се случва в момента. За едни това е повърхностно, за мен е просто олекване на душевния багаж. Не, че нямам съвест (даже прекалено много понякога), не че не се и пържа в ада на собствените си угризения доста често. Но пък упорито си спестявам трупането на минали действия върху пиадестал, срещу който да се покланям поне веднъж годишно, да го оплаквам горчиво или да му се радвам.
Димитър обаче ме подсети съвсем наскоро, че този месец юли стават 5 години, откакто пиша тук. Със сигурност няма да има никакви равносметки, защото не го възприемам като работа или задължение, не съм имала за цел да стане популярен или да ми донесе някакви бенефити, не съм се старала да бъда редовна, оригинална или дразнеща. За всеки пост трябва да се преборвам с ужаса си от споделяне и може би от една страна бих определила блога си като собствена терапия, защото в реалността ми е трудно понякога да кажа дори, че съм тъжна. Но и това не е – блогът ми първо захранва собственото ми удоволствие от писането и след това радостта ми да доставям удоволствие на други хора и да се преборвам с ужаса си от приемането на похвали.
Така че, съжалявам – никакви равносметки, никакви томболи и никакви подаръци като готварски книги или мултифукнционални миксери за моите верни читатели 😆 . Но пък ще ви подаря стихове. Защо? Защото писането за мен тук винаги е било и ще бъде основното, дори докато готвя, пътувам или чета – аз търся различни подредби на думите, които ме очакват с безкрайната си необятност да ги срещна търпеливо.
Много изненадващо за мен, аз наистина харесвам стиховете, които съм писала някога – те са съвсем мъничко и именно с тях сложих началото на този блог. Може би, защото ги намирам за непретенциознни, знам че поезията не е силната ми страна и спокойно мога да се отпусна в топлите й води. Може би и защото ми напомнят истории, любов и мене си, а може би защото, когато пуснах първата си публикация тук с един стих, у дома всички прозорци бяха разтворени, пердетата се люлееха в здрача и около мен се стелеше аромат на изсушено на слънцето пране.
Всички стихове са писани в периода 2003 – 2006 година. Оттогава досега, за нещастие (или за радост) не ме е посещавало вдъхновението за поезия 😆 .
Не коментирам често, но не пропускам публикация тук. Не обичам силните думи, но ми се иска да изразя по някакъв начин благодарността си, че този блог съществува. Важен е за мен. Благодаря за отделеното време, за споделянето, за настроенията, за думите.
Е, сега, толкова вкусно пишеш и в толкова похапващи грехове си ме вкара, а да не обичаш чесън 🙂 Сетих се за Исабел Алиенде, която не пропускала да смачка с пръсти скилидка чесън само заради удоволствието после да ги помирише. За 105-та годишнина да почерпиш:)
Харесва ми как пишеш -проза, а сега и поезия 🙂
И рецептите 🙂
Ще продължавам да чета, а ти да пишеш, нали?:)
Хубаво лято!
@Тони, всеки един твой коментар ме радва много, благодаря ти, че ме четеш през всичките години!
@милена, чесън май съм яла веднъж в живота си, като малка, казаха ми че в квартала имало вампири и само така съм можела да се предпазя :)) може и това да е предизвикало катарзиса в отношението ми към него.
@Дани, балгодаря и на теб за хубавите думи! Обещавма да пиша, когато имам нещо достатъчно умно за писане :))
Страхотен блог! И аз като Toni не коментирам често,но не пропускам пост:)
Защо имаш нещо против чесъна? Това е невероятно средство против “лоши” бактерии, гъби, и други вреднотии в човешкото тяло… 🙂
По-добър е от антибиотик и по-безопасен. 🙂
Обичам блога ти, не коментирам често, но те следя 🙂 с удоволствие.
Честита годишнина 🙂 тя си е почти кръгла.
Хубави са стиховете! И за радост е, дето музата не те е посещавала – значи пълно щастие признава! 🙂
Здрава да си и щастлива, Аlia
И аз да отбележа, че с нетърпение чакам осемдесетия рожден ден на блога :))) Растейте и не старейте :))) И двамата :)))
@Мишел, аз съм лекарско дете, при мен само антибиотици действат – чесънът е бошлаф работа :)) Иначе не ми допада миризмата, както и тази на копър, всъщност копър мразя повече от чесън – май трябваше това да сложа горе 🙂 . Ей сега ще се редактирам!
@Дора, много си права, тъгата липсва, та и поетичната муза с нея избяга. Благодаря ти!
@Светлина, хайде заедно ще си “разхождаме” пенсионерски блоговете – т.е. да ти се връщат пожеланията :))
Хихи 🙂 Трудно ще те догоня 🙂 Имаш 6 месеца преднина и една Дара 🙂