Тепърва много ще се говори за “Източни пиеси”, сигурна съм. Макар да не съм убедена, че заслужава участта да бъде дъвкан и разнищван, докато изгуби аромата си.
Този филм носи тишината, която усещам на път за вкъщи, след тежък ден, докато в жълтата светлина е вървя по “Витошка” или сред поляните зад панелните блокове в края на София…
Стана ми тихо, сякаш съм сама със себе си и мисля върху мисли, които иначе се изплъзват по ръба на периферията.
Жалко, че залата беше полупразна, но пък от друга страна ревниво се радвам, че някак ще бъде по-дълго мой този филм, преди да го разграбят като шарен пъзел.
Дано все така да си остане тих, като паузата за преглъщане между липсващите на Ицо сол и пипер в пиесата на неговия живот.
Comments:1
Leave a Reply