alia

Близо до редакцията има книжарница, която никой не харесва. Мъничка и тясна е, с нелюбезен книжар. Мълчалив, намръщен, троснат. Никога не ти предлага услугите си, не те гледа в ръцете и се усмихва само, когато не си поискаш торбичка. Не знам на колко години е, някъде между 30 и 40. Благодарение на пълната му незаинтересованост към клиентите, аз с удоволствие разглеждам, търся и се зачитам. Тази книжарница с апатичната си атмосфера ме е спасявала хиляди пъти в обедната почивка, след работа, в няколко минути само за мен.

Преди няколко седмици влязох, без изобщо да го пголедна и се зарових в книгите. Изведнъж чух смях и весел разговор. Погледнах към книжаря и видях до него младо момиче. С къса коса, остри рамене и кафеви очи. А той, той беше избърснат и сресан. Усмихнат. Говореха така, сякаш са сами на света, без да поглеждат към влизащите хора. И атмосферата беше станала по-топла, макар и все така незаинтересована.

Всяка сутрин виждам момичето да чете, седнало на стълбите, да подвиква нещо на мъжа, да подрънква обиците си със стъклени мъниста. А той, той така се усмихва, че със сигурност е на не повече от 30 години.

И всяка сутрин, когато ги видя се сещам за това стихотворение на Далчев:

Любов

Над старото тържище ален
бе залезът като домат
и все тъй строен, все тъй млад
стоеше бедният хамалин.

Засипваше дрезгавина
очите, веждите му вече,
но не дойде и тази вечер
зеленооката жена,

която го веднъж повика
с очи, със поглед, без слова
и зарад тежкия товар
му заплати една усмивка.

Да би дошла и тази нощ. . .
да би му станала невеста. . .
до гроба би я носил весел
на гръб в широкия си кош.

И всеки гвоздей от обущата му
би грял в нощта като звезда,
когато долу през града
към къщи с нея ще се спуща.

Сънуваше ли? Сам в света,
хамалинът стоеше влюбен.
И мракът от лика му груб бе
изтрил и сетната черта.