Към един незнаен бог

Винаги съм усещала Стайнбек по специален начин. Да кажа, че харесвам книгите му ми се струва слабо и безхарактерно, защото за тях трябва много характер. Нужно е да имаш сила, познания и дълбочина, за да ги усетиш как пробождат в сърцето. Признавам, че не винаги ми се отдава. Но тази книги ми причини буквално болка, докато я четях. Бързах да стигна до последната страница, за да избягам от капана на удоволствието, вечността и страданието.

В нея сякаш са събрани хиляди различни вери. Бог в безброй еретични проявления и един многолик Христос. Ритуали, стари като земята, силни и неопровержими като слънцето. И въпреки очакванията ми, тази книги не те кара да вярваш. Да променяш мнението си. Дори не дава отговори. Тя разказва за неутолимата човешка нужда вярата да приема облик. Дали в дърво, дали в кръст, икона, молитва, жертвоприношение, няма значение. Разказва за това как вярата определя всяка наша стъпка, дори и да не го осъзнаваме. И най-вече за тънката нишка, която разделя бога от жертвеното агне.

След тази книга все по-силно осъзнавам, че не ми е останала почти никаква вяра. Не говоря за Бог, а за всички онези малки проявления на нуждите. Не вярвам в хората, в себе си, в проемните. Не вярвам в делника или миналото, не изпъстрям бъдещето с красиви надежди. Не съм сигурна, че доброто винаги побеждава. Не съм сигурна, че ритуалите носят вяра. Нямам суеверия, случайностите не стоят на пиадестал. И когато пиша всичко това се чувствам бледа. Защото хиляди пъти предпочитам да имам малка сляпа вяра, отколкото рационалното си мислене, което винаги търси причини, доказателства и оправдания. От толкова много прагматизъм и недоверие, всички бавно, но сигурно се превръщаме в скотове. И никаква надежда, никаква надежда…

Всеки ден се разминавам с толкова сиви и обезверени хора. Няма надежда, блясък в очите им. Няма амбиция, сигурност, търсене или желания. Купуваме, трупаме социален статус, редим по етажерките си вкъщи вместо вяра нови технологии. Издигаме в култ парите, заведенията и шопинг терапията. Офисът е храма, в който всеки ден се молим и дебнем дали шефът ще ни забележи, за да напреднем в кариерата. В собствените си очи сме единствените богове, а в очите на света прости жертвени агнета. А някъде, дълбоко в недрата ни, притиснати от всичката тази тежест, писука неутолимата нужда от вяра. Пък било то и към един незнаен бог.

Питам се с какви ли хора ще се разминавам ако някоя сутрин изгубената вяра се надигне по лицата ни?