Вече от седмица съм в София, но така и не оставаше време да разкажа за отпуската ни. Усещането беше като за едно наистина безметежно пътуване. Винаги, когато многоетажните столични блокове остават зад гърба ми и видя поляните, душата ми се отпуска, очите ми се отварят за да погълнат всеки повей, всеки лъч. Делниците стават незначителни и живея, живея. Без значение къде отиваме.
В неделя тръгнахме за Хасково и там прекарахме няколко дни при родителите на Димитър. С майка му се отдадохме на обиколки по магазини и кафенета, да си призная никак не ми беше зле 
. Купих си шапка - идиотка, за да не ми изгори лицето. Много харесвам Хасково - с китните улички, чистия и спретнат център, малките фонтанчета. Това е един от най-хубавите градове в България, които съм виждала.
Планът беше от Хасково да отидем в Разград, при баба, но стигнаето с автобус до там се оказа невъзможно. Трябва първо до Велико Търново или до Русе. Решихме да идем до Търново, хем и да го разгледаме, защотот отдавна се каним. Автобусът пътува малко повече от 4 часа през планината, по всевъзможни завои и завойчета. Спряхме за почивка под Шипка и толкова ми хареса, че почти останахме там. Хладно и със спряло време, само както в планината може. Отказхаме се и успешно се добрахме до града на баирите, където останахме две нощувки. Едната я прекарахме в чудесен хотел, точно до Царевец. Банята беше голяма почти колкото стаята, а от прозореца й се разкриваше страхотна гледка. Мия си зъбите сутрин и зяпам хълмовете, гората и реката - какво повече му трябва на човек? Обичам стаи със скосени тавани и определено се привързвам към тях. А следобедната светлина беше само за снимки:
На втория ден ентусиазирано се метнахме към Царевец, където прекрахаме няколко часа. От дете обичам да разглеждам такива исторически забележителности и съжалявам, че чак сега го посетих за първи път. Но със сигурност ще отидем отново, защото бях забравила туристическите ни книжки и си останахме без печат.
На входа.
Балдуиновата кула
Лобната скала. Изпитвам ужас от високо, с лазене се добрах до ръба.
Църквата “Св. 40 мъченици”.
Надничам от една бойница.
Гущерчо е един от постоянните обитатели на царския дворец. С достойнство позволи да бъде сниман. Подозирам го в известен нарцисизъм.
Изглед от Царевец.
Магазин за сувенири из занаятчийските улички.
Изгорях, уморих се, но пък бях много доволна. Бях и нахранена след това, та щастието ми беше пълно 
. Основно разглеждахме стария град на Търново, ядохме в “Щастливеца” и издирвахме автогарата, за да си купим билите за Разград. Искахме да отидем и до Арбанаси, но така и не остана време. Нищо, тъкмо ще има за следващия път.
В Разград баба ни посрещна вкусно. Бързахме да си разкажем всичко, защото останахме само един следобед там, но както всички знаем - при баба е най-хубаво. Тя и вуйчо са историци, та много подробности относно Царевец бяха изяснени. На следващата сутрин потеглихме за Бургас.
Пътят отново е около 4-5 часа, като се минава през планината. Видях селца, в които времето буквално беше спряло. Дори и село Рупча видях и много интересни хора. Ако бяхме с кола, сигурно щеше да ни отнеме два дни пътя до морето, щях да искам да спираме на всяко интересно място. А след цяла година затворник на столицата ни, всичко различно ми е интересно.
В Бургас автобусът не спря на гарата в центъра, а на една доста по-отдалечена. Бяхме решили да отидем в Ахтопол, харесахме хотел там. Добрахме се до централната автогара, метнахме се на едно бусче и пътувахме два часа покрай морето. Към Ахтопол времето започна да се разваля и мисля, че това доста допринесе, за да не ни хареса изобщо. Не очаквах нещо кой знае какво, но си беше направо подтискащо. Не обичам улици, затрупани от сергии, кеят е нищо и никакъв, с пет лодки, а хотелът се оказа на края на града. Следващото разочарование беше той - нищо общо със снимките на сайта им. Седнахме на пейка пред него, изпушихме по две цигари и дружно решихме да се спасяваме докато можем към Созопол. Звъннах на една приятелка, която се зае да търси хотели, Димитър отиде да търси автобус, а аз изтощено пазих раниците. Признавам, че най-хубавият момент от деня беше, когато влязохме в Созопол. Намерихме хотел в центъра на новия град, на идеално място, захвърлихме багажа и отидохме да отмием умората, града и всеки спомен в морето.
Плажът на стария град.
Разходка преди закуска.
Останахме пет дни. Морето беше бурно през всичките, все с червено знаме, но пък това не ни попречи да се търкаляме там, където се разбиват вълните. По цял ден слънце, вода и пясък, а после кафе, закуска и хладни чаршафи. Основната мантра на живота ми.
В един от дните се разходихме до Несебър. Не искам да говоря за комерсиализацията, строежите и циганията навсякъде. Само небето не са успели да превърнат в панаир на човешката глупост до сега. И малки късчета от градовете.
Из уличките на стария град в Несебър.
Изглед към Слънчев бряг.
Археологическите находки.
Тези вълни почти ми откраднаха сандалите.
“Опитвам се да отрежа сателит, рекламна табела, антена…”, казва Димитър, аз се смея.
Любимата ми снимка.
Друга много любима.
Купих си моряшка фланелка. Косата ми стана на вълни от радост, а вятърът си я хареса за невеста. Физиономията ми е покъртителна .
И обртано в Созопол. Хубаво, нежно и спокойно. Пихме кафе на морската гара, там винаги постигам пълен мир със себе си.
“Вълнобор” се връща у дома.
И ние също. София ми се стори още по-прашна и подтискаща. Димитър замина, аз се върнах на работа и делникът ме погълна, сякаш изобщо не съм си тръгвала. Единствената ми утеха си остава:
“Морето и при отлив не изменя,
завръща се към своя бряг със жар…”
Двете седмици бяха наистина прекрасни. Съкровище, което ще пазя цяла година. До следващия път.
