Сутрин рано в офиса, самичка, няма много основателни причини да се хиля на фотоапарата 
Освен за добро утро!
Monthly Archive for September, 2007
Днес беше много хубав ден - слънчево-облачен. Към обяд успяхме благополучно да стигнем до Фестивала на занаятите. Вече и аз си имам Nikon! Щракам на воля Понеже нямам достатъчно думи да опиша фестивала, слагам няколко снимки:
Тръгваме
Имаше няколко шатри, в които хора от различни краища на страната, показваха своите занаяти.
Останаха ми очите в тези ръчно правени кукли, зяпах с отворена уста жената, която ги майстореше.
Имаше и сцена, на която пееха, танцуваха и показваха рзлични ритуали. Тези момиченца се подготвят за седянка.
Като бях малка ходех на народни танци. А докато учех в Разград при баба, ходех на кръжок, в който правехме същите тези неща - титуалите, празненствата, седянките. Спомням си, че беше някак магическо, възраждането на забравени предмети от миналото, музиката, танците и песните. И днес ми стана тъжно и пусто.. някак в тези дечица, във възрастните жени, виждах онзи забравен морал, дето сега толкова ми липсва в хората. Чистота и нежност, но най-вече честността на чувствата. В румените бузки на момиченцата видях свяна и притеснението, от това да те гледат много хора. И се сетих, как и аз съм изпитвала същите неща, преди толкова много години, в един свят, който вече никак не е същия..
Как да не му се прииска на човек да се ожени, при вида на такива хубави покани?
И оригинални най-вече. Винаги съм харесвала ръчно изработената хартия, носи някаква неповторима автентичност.
На 31.08 беше последният ми работен ден в старата фирма. Този пост трябваше да се появи още миналата събота, но нещо ме подтикна да изчакам. Прощалното събиране беше прекалено тъжно, дори и за моите представи за сбогуване. И някак напрегнато. Тъй като се славя като трайно привързваща се към околните личност, състоянието ми би трябвало да е разбираемо
Какво остава, когато си тръгнеш? Хората, с които си бил по осем-девет часа на ден, в продължение на повече от година и половина. Навиците, закачките, шегите, те си остават между четири стени. Спомените, топлината в сърцето за приятели. Споделеното в напрегнати ситуации, караниците, споровете и динамиката. Когато започнах там бях единственото момиче в колектива. Знам, че на колегите им е било трудно да ме приемат, а на мен още повече да се докажа. Особено в сфера, в която по принцип жените трудно се интегрират. Остава ми най-вече удовлетворението, че успях и че спечелих уважение (да не се приема като самохвалство и собствени умозаключения, а като цитат :)) Разбира се има и голяма доза горчилка, която се надявам да успея да преглътна. Усещането, че съм вече гостенин в една атмосфера, където съм се чувствала като у дома си, ме натъжава прекалено много. Предполагам, че съм ужасно сантиментална.. Но друга не бих се харесвала. Новата ми работа е пряко свързана с това, което уча и ме изпълва с големия ентусиазъм на новото начало. Комбинацията между тъга и ентусиазъм обаче ме разфокусира прекалено много..
Какво остава? Събирам в последния ден - тортата, която направих, останките от събирането и подаръците Бейзболната бухалка ми я подариха за рождения ден, с подписи от всички колеги. Надписът на нея “Future Star” ми изглежда като едно прекрасно пожелание И изобщо всичко събрано на куп е толкова символично, а аз обичам символиката. Ние знаем.
Какво остава? Най-вече хората, които обичам.
Тази сутрин в Блогосфера-та няма почти нищо за вчерашния протест. Повечето медии мълчат. Хората мълчат. Къде са тези, които преди седмица-две с пяна на устата защитаваха “някаква” кауза? Да, вече стана някаква кауза, мина модата, нищо ново - малко задръстено движение, малко арестувани, какво толкова? Вече не е интересно, актуално, важно, не генерира трафик, не увеличава рейтинг..
Това никога не се е случвало! Да, почти всички да мълчат, като овце. И да, сякаш този протест никога не се е случвал. Толкова бързо ли се изтърка овчия бунт, дето накрая от него останаха малкото скандиращи като за последно? Бях на първия, както и на последния вчера. Бях и видях, неща, които не заслужават ничие мълчание: момиче съборено на земята, натискано, влачено като чувал, хвърлено като боклук в полицейски камион, момче арестувано, зщото протестира срещу действията им. Бях бутана, натискана, защото искам аз и ти, и той, и полицаите и политиците да имат вода, въздух, природа, дървета, защото искам за теб и мен, за децата ни да има от всичко това. Защото не искам бетон, не искам строители, които вдигат кули, унищожавайки всичко по пътя си - дървета, реки, планини, хора.
И така както всеки строи както, където и когато си поиска, защо трябва да е проблем, група хора да излязат да протестират, където пожелаят? И не ми говорете за разрешение и правилни начини, хич не ме интересува, онези с багерите имат ли разрешение? Но тях никой не ги спира, не ги бута, не ги арестува. Може хората да прекланят глави пред парите и властта, но природата не го прави - тя умира. И толкова. А както Пешото Таксито, Жоро Мулето и куп други бай ганьовци не ги е еня за другите, така и нас не е нужно да ни е еня, че сме били задръстили движението за час и половина. Друго си е цял ден. Друго си е цял живот бетон да ти задръства дробовете.
При положение, че един министър се прави, че всичко това не се е случвало, ако ще на челна стойка пред кабинета му да застанем и да му поискаме оставката, нищо няма да се промени. При положение, че цяла една държава се прави, че нищо не се е случвало….? Изтърка се идеята, изтърка се народът, изтъркаха му се подметките от мирно пресичане, а на полицаите им се изтърка възпитанието. На водещите коментатори им се изтъркаха буквите по клавиатурата, да изразяват подкрепата си.
Една кауаза става безсмислена, когато спре да й се дава гласност. Колкото повече се мълчи, толкова по-маловажни и смешни стават някакви си там “зелени” човечета.
Не мълчете! Защото утре-вдругиден, някой ще мълчи за вас. А от тишината по-страшно няма.