Тези две книги са възможно най-странната и несполучлива комбинация, в смисъл четени една след друга. В крайна сметка го разбрах като приключих с втората, но пък е наистина хубаво да прескочиш рязко от един свят в друг и безпристрастно да погледнеш към наличния.
В четвъртък се случват много важни неща. За едни незначителни, но за четири, различни жени, изключително нужни. Четвъртък се превръща в неизбежен антракт всяка седмица, почивка от създадените роли, от живота, който стиснали зъби играят без край. Без надежда. Четири жени, които нямат нищо друго на пътя си освен воля, сила и упорство. Най-самотните шест дни в седмицата, с една единствена обедна почивка.
Всеки четвъртък четири жени остават единствено себе си.
За нея нямам много думи. Дойде ми прекалено цинична, но както казва самият Педро Хуан, той пише за живота такъв, какъвто е. Един свят, който за повечето от нас тук, в България, е непознат. Толкова вулгарен, че чак не ти се вярва да е истина. И все пак, в мръсотията на думите и преживяванията са цъфнали няколко цвята, които бутат живота до следващия изгрев. Радвам се, че успях да ги видя, да им се полюбувам и да кажа с чиста съвест, че книгата ми хареса. Без тях би била просто поредният булеварден роман.