alia

Не е точно идеалното тефтерче (понеже има спирала, а аз хич не ги обичам), но пък много ми харесва. Винаги съм смятала, че човек не трябва все да търси химерните образи, без да приема нещо различно. А е толкова лесно просто да решиш, че нещо е идеално, независимо, че се разминава с образа в главата ти. Било то и за едно нищо и никакво тефтерче.

Вътре вече имам записан доволен списък от книги, които искам да прочета, както и няколко цитата от “Паула” на Исабел Алиенде. Чета тази книга за втори път, защото преди няколко дни приятелка ме помоли да изкажа мнението си за нея и прецених, че няма да съм достатъчно обективна, поради изминалите месеци от първата ни среща.

Както и тогава, отново се почувствах достигнала апогея на приятелството си с тази писателка. Мисля, че би ми било трудно да прочета вече каквото и да било от нея, защото чрез “Паула” се докоснах до най-съкровените кътчета от душата й. Видях я като човек, който безмилостно разби образа на магьосницата от “Ева Луна”. Вълшебницата си отиде, а на нейно място застана една пълнокръвна жена, която отчаяно разказва живота си. За да намери спасение.

Алиенде започва така: ” Чуй ме, Паула. Ще ти разкажа една история, та като се събудиш, да не се чувстваш изгубена.“, седнала до леглото на потъналата в кома своя дъщеря. Започва с надежда, с вяра в яркостта на прекрасното настояще и изписва бляскавите си, най-ранни спомени. Изписва живота си, защото в реалността е невъзможно да го размени с този на детето си. Пише, за да не полудее. Разказва, по един нов, непознат за мен начин, разказва истината. Простичко, както само една майка може да го направи.

Понякога съжалявам, че прочетох тази книга, защото магията на вълшебницата от “Къщата на духовете” се разпръсна, разбирайки, че е използвала за прототип на доста герои, членове от семейството си. Защото видях как изглежда и тя стана човек, и никога вече не би могла да бъде безобразна феерия. От друга страна, мога единствено да се възхищавам, защото се изисква много смелост да затвориш в 500 страници един живот, изпъстрен с мъка, любов, разочарования, катастрофи, бягства и слабости. В никакъв случай измислени. И съм й благодарна, че го е направила. Защото както аз съм знаела, че нейните книги винаги ще ме спасяват от самотата, така аз й отвръщам със същото разбиране. На вярна приятелка, приела безпрекословно съкровените й истини.

“Мълчание преди раждането, мълчание след смъртта, животът е само шум между две бездънни мълчания“

Тези две книги са възможно най-странната и несполучлива комбинация, в смисъл четени една след друга. В крайна сметка го разбрах като приключих с втората, но пък е наистина хубаво да прескочиш рязко от един свят в друг и безпристрастно да погледнеш към наличния.

В четвъртък се случват много важни неща. За едни незначителни, но за четири, различни жени, изключително нужни. Четвъртък се превръща в неизбежен антракт всяка седмица, почивка от създадените роли, от живота, който стиснали зъби играят без край. Без надежда. Четири жени, които нямат нищо друго на пътя си освен воля, сила и упорство. Най-самотните шест дни в седмицата, с една единствена обедна почивка.

Всеки четвъртък четири жени остават единствено себе си.

За нея нямам много думи. Дойде ми прекалено цинична, но както казва самият Педро Хуан, той пише за живота такъв, какъвто е. Един свят, който за повечето от нас тук, в България, е непознат. Толкова вулгарен, че чак не ти се вярва да е истина. И все пак, в мръсотията на думите и преживяванията са цъфнали няколко цвята, които бутат живота до следващия изгрев. Радвам се, че успях да ги видя, да им се полюбувам и да кажа с чиста съвест, че книгата ми хареса. Без тях би била просто поредният булеварден роман.