И в мене се събраха морето с планината…

Двете седмици отпуска вече са само спомен. Но пък за сметка на това какъв – чувствам се напълно удовлетворена – прекрасен спомен за друг живот. .

В началото бяхме на Созопол, чудесна слънчева квартира в новия град. Несравним вкус на сол по кожата, късно следобед. Купихме си карта и обиколихме всички обозначени места, за да попием града като гъби. Още на втория ден ми изгоряха колената и едва ходех, което провокира закупуването на спрей Пентанол, мазането им и сълзи на отчаяние от моя страна, по време на процедурите. После станах и на мехури, което ме принуди да се крия следващите дни под чадъра, с дрехите и намазана за всеки случай с плажното мляко. Ще си запиша тук, за да не забравя за догодина – трябва ми лосион за слънце с фактор поне 30.

За сметка на това Димитър стана кафяв като натурален шоколад и още по-красив, красиво летен. Морето ни прие благосклонно в началото, но после стана бурно, сякаш се беше уморило от толкова летовници и ни изхвърляше упорито на брега. Ходехме да се къпем към 18 часа до към 21 (след дълга разходка преди това) и тогава всичко е безкрайно различно от дневната лудница – чайките слизат да вечерят на пясъка, който постепенно изстива, а морето е все още топло и галещо. Банският ми не искаше да изсъхне, докато не се върнем обратно в жегата на града и дълго си носех морето по дрехите.

Вечер на плажа.

Една от сутрините станахме в 5, за да посрещнем изгрева – първо на плажа на стария град и после на скалите до галерията, откъдето и изпратихме рибарските кораби за сутрешния им улов. Морето беше бурно и имаше един много смел рибар с безмоторна лодка, който упорито натискаше веслата.

Изгрев.

Най-любимото ми място стана Морската гара, където на залез слънце сядахме да пием кафе. Димитър направи страхотни снимки на лодките, в които се вглеждахме продъжлително, за да разберем как са живели. А на мен толкова ми харесаха, че постоянно повтарях как искам да съм стар морски вълк, с брада и мустаци

Mорската гара.

Най-хубавата лодка.

Старият рибар.

Най-трудно ми е сега да избирам от многото снимки, напоени с пълноценната красота на всеки миг…

Неговото любимо място.

Залез, последният ден.

И после…завърщането в София беше болезнено откъсване от красотата. Обичам този град, но последните години се променя непрестанно. Всъщност и засиленият строеж в Созопол ме натъжи много, чудя се откъде ще се появят толкова турсити, които да населят множеството хотелчета, апартаменти, вили и луксозни къщи. Простират се от края на града до къмпинг Каваците, без прекъсване. Сигурно ги има и в други посоки, но там ми направиха най-силно впечатление.

В София останахме само два дни, преди да се отправим към Пирин. Напълнихме раниците с всички необходимо и във вторник се метнахме на влака за Септември, а от там – на теснолинейката за Добринище. Тя пътува 5 часа, които могат да бъдат досадни, ако не е толкова интересно да седнеш на стъпалата й (без проблем, защото на места се движи многооо бавно) и да пълниш душата си с красота. Най-много ми хареса най-високата гара на балканите – Аврамово. Във влака се качваха хора, които сякаш не са променили живота си от преди 50 години по никакъв начин и бяха ужасно интересни със своите дрехи, диалект, маниери, усмивки. Друг свят, друга култура, сякаш забравена от времето.

Теснолинейката.

От Добринище трябваше да стигнем до хижа Гоце Делчев. Обаче нямаше никакъв наличен транспорт и се наложи да вървим 11 км. пеша до нея, което с моето темпо ни отне около 5 часа по шосето. Гидовникът беше малко неясен, та все очаквахме да дойде пустия разклон, дето от него са 20 мин. до хижата, но той така и не се появяваше. Понеже вървяхме покрай река ни преследваше и рояк от насекоми, най-гадните от които едни огромни жълти и хапещи мухи. Бррр, много псувни отнесоха за цялото време. А и водата ни свърши, та си пълнехме шишетата от ручейчета – жаждата надделя над страха ми от болести.
Когато пристигнахме почти се разплаках от умиление – такава радост беше да видим хижата, където буквално се стоварихме с раниците и си събухме обувките. Димитър се зае с настаняването, докато аз бях заета да гледам доволно към дърветата, небето и хълмовете , без всякаква мисъл в главата. Умората, която изпитвах е най-сладката в живота ми. И доволството, че съм се справила, въпреки всичко (физическата ми подготовка е никаква и съм много зле с ходенето ).

На следващата сутрин се метнахме на открития лифт, а раниците се возеха на седалките зад нас (докато ние се молехме да не изпаднат по пътя). Пътуването трае близо 30 мин, докато стигнем до хижа Безбог. Аз изпитвам сериозен уплах от подобни превозни средства и добре, че на слизане и качване момчетата от лифта помагаха. Но пък си заслужаваше, определено.

Безбог.

Настанихме се и седнахме край езерото да се насладим на гледката. Димитър беше разочарован от комерсиализацията – хижите вече са купени от частни фирми, които явно се опитват да ги превърнат в хотелчета и де привлекат повече хора. Има телевизори, парно, бар, на последните етажи правеха апартаменти, а в заведението до езерото си бяха довели патки, които се къпеха във водата (абсолютно забранено). Вечерта имаше ужасно много комари, което също не е нормално. Но много ми хареса това, което каза той на тръгване : “Планината винаги си взема своето.” Надявам се да е така.

Вече се бяхме отказали от първоначалния си план – от Безбог да отидем до Тевно езеро и на следващия ден до хижа Дамяница, тъй като и на двамата ни беше ясно, че няма да успея да се справя с натоварването – краката ми хич не са издръжливи. А и обувките ми изключително удобни за града, се оказаха малки и стягащи. Затова се отправихме към Попово езеро, което е на час и половина от Безбог. Спирахме много пъти, обядвахме и така и не стигнахме до него, но пък цялото изживяване пак трая 5 часа и половина. Но аз варих супа насред нищото, за атракция на едни германски туристи Димитър ми показваше върховете наоколо, Стражите и портите, които се извисяваха величествено. Той си общува и с един овчар, който усилено го съветваше да ме взема вече, че съм добра булка Много малко му се разбираше, от това, което говореше, диалекта по този край е сложен за мен, но пък ужасно интересен.

Поточе.

На слизане се запознахме с едно конче, което беше много любвеобилно и си хареса Димитър, та го преследваше. Жалко, че фотоапратът беше в него и не можах да запечатам момента как той върви и говори по телефона, а животинката потропва след него предано и аха-аха да го побутне с муцуна. Милвахме го по муцуната и ни стана толкова верен приятел, че не искаше да се разделим На тръгване му помахах за довиждане..

Завършекът на деня беше невероятен – в тъмната нощ, огромното звездно небе, млечният път и светлинките – толкова близки, сякаш можеш да си събереш в шепата. Излегнати на една скала се взирахме безкрайно дълго, че не остана нищо друго освен звездите в очите ни.

И си донесох от тях в сърцето, заедно с мириса на вълните и светлината на залеза, с аромата на свобода по върховете и с дъх на угасваща в края на пътя трева.. Да ми топлят през зимата.