Никога не съм обичала състезанията. Не знам защо, просто ми се е струвало ужасно изморително. Това може и да е поредното доказателство за вродения ми мързел 
Но често се улавям, че се състезавам със самата себе си. Знам, че не мога да направя нещо и все пак се пъна, насилвам се, после пък искам да бъда оценена. Не ми харесва да съм такава и не желая да бъда. Явно попивам от заобикалящата ме действителност, където все някой гледа да се покаже, да се изтъкне, пряко силите си да бъде по-различен. Спирам!
Хората трябва да бъдат такива каквито са. Нямам достатъчно време за губене в опити за неща, които не излизат честно от сърцето ми. Обичам тези, които обичам, заради тях самите. А не заради това, което биха могли да бъдат. И себе си винаги съм харесвала такава - отражението си, а не проекция на някакви стремежи.
А между тези си разсъждения вмъквам и новата си придобивка “Паула” , на Исабел Алиенде. Нямам търпение да й дойде реда, за да потъна в нея.
Нито една минута не може да бъде наречена изгубена, стига да правиш в нея точно това, което искаш. Време е да се захаресвам повече :).
Не е като да скучая Яйцата са боядисани, успях да направя и няколко кухи последната седмица, както и изпекох курабийки. А утре ще се боря с козунака. Ура!
В последно време Димитър ме изненадва много приятно с различни книги. Има особена тръпка в това някой друг да ти избере четиво, защото не знаеш какво да очакваш. Настройвам се откривателски и ги изгълтвам на един дъх.
Последните придобивки са:
Изчетох я точно за час и половина. Алесандро Барико е нов автор за мен, но определено ще повторя. Магията се крие в простия начин, по който героите се просмукват през теб, стават ти близки и познати, само след няколко страници. Усещаш, че седиш на една маса с тях и те ти разказват, шепнат или просто си мълчите. И ставаш свидетел на едно отмъщение без кръв, което носи опрощаващата сила на времето, човечността и мимолетната среща между два погледа.
Харесвам стила на Мартин Карбовски, още от пъврите му изяви в сп. “Егоист”. Като тинейджър пикантериите му са ставали повод за много смях в училище и приглушено-срамежливи коментари. Но в тази книга на преден план изпъква не точно арогантността. В доста от пътеписите му прозира обич към човека. Надежда. И едно непрестанно преследване на красотата, която се крие дори и на най-пошлите места. Очарована съм от откровеността на автора. И натъжена.
Тази е прясна, прясна - от вчера вечерта. Очаква ме по Великденските празници, след като омеся козунаците
Някой ден ми се иска да имаме стая, която да крие прозорец, с тъмна завеса, на всяка стена по една етажерка - от пода до тавана, с наредени книги. По средата бюро, с безшумен компютър, чаша кафе и пепелник. В единия ъгъл виждам и малка кушетка (харесвам тази дума), да си подремвам с книжка. Ех, тогава, предвиждам такъв живот, че само си викам “Дано!”.