“И не ви казвам, че човек не може да живее и без любов – може – и това е най-гадното. Органите продължават да подсигуряват нормално физиологично състояние и това подобие може да продължи много дълго, до момента, в който краят на функционирането направи този труп легитимен. Може да потърсим убежище и забрава и в сексуалността и да живеем като автобусна спирка. И така, проявете предпазливост, тя винаги е добро извинение. Или пък тръгнете утре с мен. Не правете глупостта да минете някъде встрани поради излишък на житейски опит. Тръгнете с мен, дайте шанс на невъзможното. Нямате представа доколко му е писнало на невъзможното и каква нужда има то от нас. Когато човек е обичал една жена с отворени очи, с всичките си утрини, с всички поля, гори, извори и птици, разбира, че все още не я е обичал достатъчно и че светът е само началото на всичко, което остава да направите.”
Романът е от тези, които се четат на един дъх. Дори те заболява главата от тях. Толкова много метафори има и отклонения. Всъщност не са важни фактите, нито действието или описанията. Всичко е чувства, които замайват. Може и да не се отнесете ласкаво към него, но за да го възприеме човек наистина, трябва да носи в себе си особена смесица от тъга, отчаяние, умора от живота и от онази чиста, болезнена, всепоглъщаща любов, която се среща само веднъж.
За Ромен Гари другото е прост заместител, моментно утешение, с което също се живее и то дори добре. Но веднъж вкусил от омайващата, притискаща сила на онази любов, останалото ти се струва като фалшификат, пропит от изкуствени заместители.
Това, което остава след книгата, е една дълбока мъгла, която обгръща, задушава с безнадеждните си мечтания. Мечтания за сила, която да ти позволи да контролираш посоката на живота. Дори и любовта, която си отива.
Comments:1
Leave a Reply