alia

Тестото се огъваше като живо под загрубелите ръце на Божура. В целия град се носеше славата на нейните питки, пръхкави като бузите на разцъфваща девойка. Всички я питаха как ги прави тъй хубави, но Божура само се усмихваше уморено и замълчаваше.

Тя беше кръстена на баба си, която я научи да меси хляб и погачи. Като дете заставаше до нея в старата кухня на селската им къща и захласнато я гледаше как удря тестото в масата.

- Сто пъти трябва, Божуро, иначе тестото няма да оживее. Първо го галиш, храниш го, топлиш го и накрая му даваш цялата си женска сила, че да стане на конци, да ухае на розовите ти бузи.
- Ама, бабо, твоите бузи вече не се розови, а питките как ухаят все така хубаво..?

Засмиваше се старата жена и нищо не казваше, месеше и плачеше. Не с глас, дори лицето и не помръдваше, само сълзите й капеха една по една върху тестото.

Ръцете на Божура загрубяваха от ден на ден, между всяко тесто, в почивките от живота й. Изтекли бяха от пукнатините по пръстите всичките й надежди, седемте й мечтания. Бузите й отдавна бяха изгубили цвета си, сякаш брашното беше влязло и изпило руменината. Мъжът й, Борис, казваше че е заприличала на питка.

Запознаха се с него, когато тя учеше в техникума. Той беше машинист, ходеше да го чака на гарата и трепваше при приближаването на всеки влак. Единствената й червена пола се увиваше около коленете й в очакване.

Минаха години от тогава, много брашно изтече между ръцете й. Борис отдавна не я наричаше галено Божуренце, казваше й Питката.

Деца нямаха. Зачена два пъти, но и двете изгуби, а после докторите казаха, че никога няма да може да има.

Божура зави тестото и го остави да втасва на топло. Седна на масата до прозореца и се загледа в напуканите си ръце. Мечтаеше тя за едно малко момиче, дето да ухае на мед. На липов чай и на масло. Да го притиска да гърдите си и да му пее люлчени песни. Никога да не го научи да меси.

Тихо беше в къщата им, тъмно. Дърпаше пердетата, разтваряше прозорците, да влиза повече слънце. Събираше го в чаши, в белите стени и белите чаршафи. Опитваше се да го затваря в буркани със сладко от дюли. Не се чуваше смях, нито бързащи детски крачета по коридорите. И Борис не я поглеждаше..

Видеше ли я да плаче над тестото й викваше:

- Защо плачеш, мари! Ще отровиш на хората празника, я запей, засмей се, да се напълни таз питка с радост, да накара хората да скочат, да се хванат на хорото, мед да им капе.. Да не месиш погачи за погребение, я!
- Слушай, Борисе, да си вземем едно момиченце, моля ти се, Борисе, да си осиновим детенце…
- Аз чужди деца не ща в къщата си! Нито свои, нито чужди! За какво са ми - храниш ги, поиш ги, от сърцето си късаш, изучиш ги, ожениш ги и после те се обърнат, па те заплюят в лицето. Кучета не ща да храня в дома си!

Тъй й викваше и тя се омълчаваше. Притихна с годините Божура и спря да го пита.

Все по-вкусни ставаха питките. Хората се редяха на опашка, поръчваха и я питаха каква е тайната. Плачеше и месеше Божура, а който ги опиташе после, с влага се напълваха очите му. Поръчваше тежка, тъжна музика и необяснима мъка го стисваше за гърлото, натискаше го надолу, към чашата с ракията.

Все по-честото се сещаше тя за думите на баба си, в деня на сватбата им с Борис. Беше я повикала старата жена, която вече не месеше - пресъхнали бяха очите й, ръцете нямаха сила да удрят тестото.

- Божуре, дъще, сега ще ти кажа защо плача и за тайната на питките. Знаеш, освен дето трябва сто пъти да го удариш в масата, трябва и да му попееш на тестото, да се засмееш. Ако ли не ти идва песента на гърлото, плачеш и го храниш със сълзите си, друга вода не му е нужна. На конци да стане, да оживее от мъката ти. Не ми се искаше да се учиш ти на тоя занаят, ама такава ти била съдбата. Ти не знаеш, ама имах аз освен майка ти още три деца, изгубих ги от болест, още съвсем мънички. Започна да не ми стига песен и смях, сълзи имах повече и на тестото ги давах. И ме изпиха, пустите му питки, пресушиха ми душата, нямаше в мене нито слънце, нито песен…

Уплаши се Божура от думите й, не я разбра, не повярва. Минаха се години, баба й отдавна си беше отишла и сега тя разбираше какво е искала да й каже. Да бяга, далече, от тестото, от чувалите с брашно, от тоя мъж. Да си скръсти ръцете, бели да ги запази, нежни, да не дава времето да ги напука. По сто да прокълне погачите и никога хляб да не замеси, щото живота си, радостта си в тях оплита, други хора да се нахранят, тя да се стопи.

Станала беше Божура бяла. Не като сняг, а като изпечена глина, като пресушена река. Нямаше цвете в сърцето й вече, пазено толкоз време за онова момиченце, дето никога няма да меси и дланите му все ще си останат нежни. Дето никога няма да заплаче над брашното, а все ще се смее с поляните. Седем мечтания ще има и седемте ще ги изпълни.

И месеше Божура, ден подир ден, изливаше морното си, майчино сърце, и в питките виждаше очите, къдриците на онуй детенце, дето чакала беше толкова години. Галеше тестото, поеше го с обичта си, хлябът ставаше все по-хубав, все по-свеж. Оживяваха под кърпите питките, изпичаше се красотата им, пълнеха с мъка сърцата на хората, топяха се в устите им. Пареха.

Идваха от целия град при нея, поръчваха погачи я за сватба, я за кръщене или някой друг празник. Божура месеше и съхнеше, месеше и съхнеше, плачеше и виеше от мъка. А питките й все така имах вкус на нежни детски бузки, вити като момичешки къдрици, пръхкави като страните на разцъфваща девойка…

Елена се качи последна на следобедния влак от Пловдив за София. Очарователен. Предпочиташе да пътува с него, защото залязващото слънце убиваше мизерията и правеше цветовете меки, напоени с тежест.
Метна тежката раница в отделението за багажа и се стовари на седалката до прозореца. Потъна. Само косата й се разроши за последно, стаила сетно движение. Тъмна.
Влакът тръгна, а Елена се загледа в размиващите се сгради и напъпилото небе. Така правеше винаги. Искаше й се да помаха с натежали от раздяла ръце, но обикновено просто палеше цигара. На кого да помаха? Там, на перона, оставаше една друга Елена. Тя самата, само че вместо залязваща, с изгрев в очите. Една друга.
Измина може би час. Момчето срещу нея я гледаше с любопитство. Беше светлокосо студентче, прекалено нахакно за нейния вкус.

- Може ли една цигара? - попита Емил.
- Може.

- А имате ли огънче?
Елена се загледа в него. Пале. Въртеше цигарата между дългите си руси пръсти, сякаш не знаеше какво да я прави.

- Ще се запознаваме ли или ще ми хабиш тютюна?

Емил се стресна, сякаш го бяха хванали да краде череши. Смути се и почти се отказа да контактува с това тъмнооко момиче, от страх да не загуби гордостта си.

- Ще ти го хабя. Винаги ли си толкова рязка?
- Мога и повече.

Ъгълчетата на устните й се повдигнаха почти за усмивка и Емил разбра, че се шегува. Отдъхна си мислено. “Значи може да се пробвам, хубава е, много хубава даже.”

- Кажи нещо за себе си. С какво се занимаваш?
- Обичам да чета. В леглото. Винаги легнала на лявата си страна, върху сърцето. А заспивам на дясната. Иначе може да го смачкам, ако се отпусна прекалено в съня си. Пък и сънищата са по-красиви така, като не лежиш върху тях.

Настана неловко мълчание. Емил отново се стегна. “Тази май е луда”. Дъвчеше долната си устна и реши да опита отново.

- Питах какво работиш, учиш ли нещо.
- Садя цветя. Нарциси, само нарциси. В оранжерии, градини, по поляните. В душите. В мене няма обаче кой един нарцис да посади. Само храня чуждите. Чувал ли си стихотворението “Цъфнали ми нарциси в душата”?
- Не.
- Не си, щото аз съм го писала. Хубаво е. Трябва да ти го прочета някой ден. Шегувах се иначе, не се стряскай. Да не вземеш да слезеш на следващата гара? Така хубаво си говорим. Журналист съм, иначе, когато не садя нарциси.

Емил почти успя да се засмее, заедно с нея. Гърлото му беше започнало да пресъхва. “Тази ще е трудна.”

- Аз съм… - опита се да каже той.
- Хич не ме интересува какъв си. Ако искаш да знаеш повече за мене, ще ти разкажа, но ти си ми ясен. Студент, първа година, в МЕИ-то, компютърни системи?
- Да, аз…
- Ти, ти, стига толкова нарциси. Още не си бил с момиче и сега се надяваш да успееш да ме впечатлиш, аз да попърхам с мигли около тебе и после да разказваш на приятелчетата си какъв мъжкар си.
- Ама ще се обиждаме ли? Какво се заяждаш с мене, името ти не знам даже…
- Елена.
- Емил.

Може би час мълчаха. Всеки гледаше през прозореца, но все към един и същи път.

- Извинявай. Малко съм в лошо настроение.
- Представям си, ако си в много лошо. Да не ти се е случило нещо?
- Слушай, искаш ли да бъда нарцис? Ще ти кажа, ама не искам да слушам за тебе.
- Хубаво де. - Емил се намръщи. Можеше и да е интересно. Поне говореше.

- Има едно специално място в нас, където се пазят думите от детството. Сигурно никога не ги използваме, но те дремят там и чакат да бъдат събудени. Помниш ли ваденките? В къщата на баба ми, на чешмата, облицована с бели плочки, имаше ваденка патенце. Качвах се на столче, да си мия ръцете и гледах патето. Като чуя ваденка и все за онази чешма се сещам. И изобщо много думи има в нас. Дойде някой и ги докосне, изведе ги за ръка и ставаме малки. Рядко някой човек може да изведе повече от две три такива думи. Затова трябват много хора.
Има един мъж. Той гледа бавно. Не като тебе, твоите очи подскачат от косата, носа, на устните ми, после върху гърдите, ръцете ми. Като сини зайци са ти очите. А той, гледа бавно. Вдига поглед и го забива в очите ти. Кадифено пробожда и започва да извежда думите една по една. Смаляваш се, смаляваш се, ставаш като дете, губиш се и почти имаш чувството, че ще припаднеш, той спира да те гледа. Казва нещо и ти му отговаряш с някоя от онези думи.
Разбира се, не винаги го прави, понякога е почти обикновен, дори става гаден. Хвърля нещо по тебе и ти се опитваш да го хванеш с уста, да го преглътнеш, колкото и да боли. Думите му ти присядат, пиеш, пиеш, от събираните в чаша сълзи, по-лесно да премине коравия залък на обидата му.
Майка ми ми каза веднъж: “Елено, в началото рушиш всички стени в себе си, камък по камък събаряш зидовете, махаш телените огради, да го пуснеш по-надълбоко този мъж в душата си. Да изгребе колкото може повече от тебе, да напълни шепите си. Да знаеш, че там, в дълбоката самота, дето никой не може да стъпи, той е успял да пие от тебе. После… някои почват да издигат отново стените. Пресъхнали били, нямали повече за пиене. Затварят кладенеца и се опитват да крепят нещо там, между себе си и него. Ти не трябва така да правиш. Нарициси в душата си да не садиш.”
Послушах я аз и руших ли руших стените, пуснах го, влезе той, с този негов бавен поглед, гледа, вади, размества, пребоядиса ми всичките стени. Седнахме, запали цигара. С върха на пръста си докосна леко пепелника, аз от другата страна. И пак имаше нещо между нас, преграда. Самота ли, мисъл ли, не знам. Все има нещо между хората, Емиле, дето им пречи. И ръцете си да сплетем, сигурни, пак ръцете са между нас. Защото не с телата се обичаме, а с онези думи от детството, с всички места, които другият събужда, отключва, изпива и после налива..

Емил не спираше да я гледа. Какво момиче.. лицето й се отваряше, отваряше, докато говореше и той разбра, че тя го е пуснала до онова място, дето онзи другия, не можеше да отключи. Но не му даде да пие. Само погали водата.

- И така да е, това не стига ли?
- Сигурно ме мислиш за луда. Ей така пътувам от София до Пловдив, от Пловдив за София, всяка седмица, разкъсвам си дрехите, протягам ръце. А той? Той ме гледа бавно. И аз си мисля, че няма прегради, няма нищо между нас. И тогава се озоваваме аз и той, между себе си, опитваме се да се прескочим. И не успяваме. Дали стига? Понякога стига. Друг път, когато заспивам на дясната си страна, си мисля колко сама съм в сънищата нощем, а за виденията през деня да не говорим. Ходиш на работа, миеш чинии, готвиш, переш, четеш, пишеш, спиш, ядеш… И почти забравяш за самотата. Говориш със себе си толкова, че се чудиш не те ли гони шизофрения…
- Слушай, не трябва да мислиш толкова. Прегради няма, само илюзии.
- Добре. Ако искам аз сега да те опозная трябва да седнем и да ми разкажеш всеки свой ден, от раждането ти, за всички хора в живота си, да ми разкриеш тайните си, да ми покажеш вкусовете си. Всичко, всичко, дето те прави такъв рус, какъвто си. И накрая? Ще си мисля, че те познавам. Обаче ти ще замълчиш, ще погледнеш наляво. Аз ще те попитам какво си мислиш и докато ми отговориш, мисълта ти няма да е вече чиста, като капка, каквато е била в главата ти, а ще я направиш удобна за консумиране. И толкова.

Наближаваха София. Слънцето почти се беше скрило, след малко влакът щеше да намали, да се заклати със сетни сили и да закове времето.

- Елена, може ли да те изпратя?
- Не, той ще ме чака.
- Слуашай, Елено, аз за себе си не говорих. Но много мислих над думите ти. Виждам сега си уморена, сякаш изля кофи с мъка. Не те познавам достатъчно, но да знаеш, че имам отговор. Ти ми го каза сама, ама не можеш да го видиш. Няма прегради, Елено. Всяка стена е проводник. Нужна. Пепелникът е вързката, дето ви маха между ръцете ви.

Елена се вгледа в тези бързащи сини очи, бавно. После стана и си взе раницата.

- Умно момче си ти. Беше ми приятно да пътуваме заедно. Сега ще видиш, като слезем.

Запромъква се напред и остави Емил на седалката. Той се надигна и засмъква чантите. Слезе последен. Огледа се на перона и ги видя. Елена се беше спряла пред висок, ченокос мъж, който й говореше нещо. Емил не можеше да види нейното лице, само неговото. Раницата лежеше между тях, може би вече се бяха прегърнали и сега багажът просто почиваше. Не чуваше за какво говорят, но видя, когато мъжът спря. Наведе глава и се вгледа в Елена. Косата й се раздвижи, ръцете се протегнаха и хванаха лицето му. Надигна се на пръсти и прошепна нещо. Той се засмя.
Емил имаше чувството, че чертите му се бяха изменили в нейните. Нямаше какво да гледа повече, тръгна замислен към стълбите. Преди да се скрие завинаги, не можа да се стърпи и се обърна за последно.

Те се прегръщаха. Между тях, захвърлена, лежеше раницата.