Времето ми се изплъзва ужасно много. Искам да направя хиляди неща, но понякога само стоя и гледам как прашинките се въртят в кръг или умората ме надвива и се изгубвам в страната на сънищата.
Може и да е лоша организация, но понякога преборването всеки ден да стигна до работа, суматохата, телефоните, задачите - винаги за преди малко, бързината и вечер - колкото да додрапам до вкъщи… Издържам десетина часа стегната като войник и после цялата енергия, изразходвана за усилието ме трясва в главата.
И все пак имам усещането, че се движа бавно, ужасно бавно и пропускам всичко. Включително и мислите, които забравям секунда, след като съм ги срещнала.
“Девет” е един чудесен нов мюзикъл на Роб Маршал, който съвсем скоро ще се появи на голям екран и у нас.
Никога не съм си падала кой знае колко по киното, но през последните години се научих да го оценявам по-добре. Предпочита да чете и често се дразня на “смляната” и приятно поднесена информация. Обичам изкуството да ме кара да мисля.
Но наистина си радвам, че си промених мнението, че киното носи само сляпо наслаждение.
През изминалите няколко години гледах толкова много филми, заради работата ми, а повярвайте това може да се превърне в тежест, защото после трябва да напиша нещо смислено и долу-горе безпристрастно за тях. И докато гледам постоянно мисля, търся ключови сцени, репликите, които хващат за гърлото, за да мога да ги разкажа по-добре. Често ми се иска филмът да работи само за личното ми удоволствие.
Понякога успявам да постигна и двете удоволствия - професионално и лично и тогава си казвам, че тази лента наистина си заслужава. А за последната седмица цели два филма ме докоснаха по особен начин! Веднъж, защото бяха в синхрон с мислите ми напоследък и втори път, защото са наистина добри - като замисъл, актьорска игра, заснети чудесно.
Тази снежна сутрин започна с мюзикъла “Девет”, който се оказа много жив, с няколко посоки за размисъл и съвсем мъничко дразнещ, заради скупчването на шест добри актриси на едно място. Би бил доста по-драматичен, ако се бяха ограничили до една-две, но от друга страна това е мюзикъл, все пак, не толкова драма.
Роб Маршал се е вдъхновил от едноименния бродуйески мюзикъл, който пък е вдъхновен от филма на Фелини “Осем и половина”.
Гуидо е известен режисьор, изгубил музата си да създава филми, но умиращ от страх да си го признае. Затова и лъже, криейки се зад ексцентричността на гения, лъже дори и себе си. Но освен това той е объркан, изгубен, копнеещ одобрение и ужасно себичен в таланта си лакомник.
Похотлив католик, италианец от край до край, безкрайно близък с майка си, влюбен в жена си, страстен към любовницата си, доверяващ се на гардеробиерката…
Един забравил да порасне мъж, ужасно дразнещ с егоизма си, но все пак неизбежно будещ опрощение, защото изкуството, което създава докосва душата. А всички мечтаем душите ни да бъдат докоснати, нали?
Българите определено имаме такъв по отношение владеенето на чужди езици. Все се притесняваме, че не говорим правилно английски - да, в личен план е полезно човек да е самокритичен. Но непрестанното критикуване на сънародниците ни за лошо произношение, словоред, грешки и т.н. ми се струва прекалено и нелепо.
От една страна, не смятам, че това е най-важното - къде по-смислено е да се чуваме и разбираме, колкото е възможно повече.
Вярвам, че англичаните са се примирили с факта, че целият свят се опитва да им говори езика. Едва ли страдат от ужасните акценти .
От друга до момента не съм срещала чужденец, който да ми направи забележка, че не владея добре майчиния му език. В Испания са коментирали интонацията ми, която няма нищо общо с тяхната, но по-скоро като изненада как различно звучат иначе познатите думи.
Докато, ако някой чужденец се опитва да говори български и полага усилие, ние се скъсваме да го поправяме за всяка грешка. Което изобщо не е мило.
Наистина много по-важно е какво казваме, а не как точно го казваме.
Почти винаги се сковавам, когато ме снимат или правя смешни физиономии, защото иначе изглеждам основно… ококорена. Днес изведнъж сетих, че така и не разглеждах всички снимки, които Димитър ми направи, докато бяхме заедно в Холандия. Оказа се, че има много забавни попадения и не се сдържам да споделя някои от тях със света .
Две, кхъ-кхъ, принцеси
Беше си студено, но като видя пясък и не мога да не се събуя боса
Не можеш да ме хванеш!
И един червен залез в Амстердам, за малко цвят в зимния ден.
Вече два пъти гледах “Шерлок Холмс” и то с голяма радост, заради чудесната актьорска игра, хуморът и хубавият английски английски. Сигурно толкова ми харесва, защото пък литературният герой ме отегчава мъничко, а лентата няма нищо общо с него.
Така де, та там пак гледах как си похапват fish&chips, а това ястие винаги е будило сериозно любопитството ми. Не, че има нещо особено де - риба и пържени картофки, но ако си го представим сред мъглите на Лондон, завито във влажен вестник звучи някак по-така .
И днес, ей така просто, Димитър ми изпрати снимка на пресен-пресен fish&chips. Обичам синхроничността!
Сигурна съм, че някой ден двамата ще сме заедно там да го опитаме отново, a засега той докладва, че не било никак лошо .
Още като малка много обичах да гледам реклами, особено хубавите. Тези, които само за минута разказват някаква история или са просто красиви.
Противно на повечето хора обичам да гледам и нашите български реклами, все си намирам по нещо приятно. Сигурно и заради това ми нелогично увлечение дипломната ми работа беше на тази тема. Рекламите рядко ме убеждават да си купя нещо, но пък някои от тях са истинско удоволствие за сетивата.
И затова не мога да не споделя две неща, които съм пропуснала, обаче ме усмихнаха искрено .
Гигантска торта… кола! И чудесна музика, която много помага.
А това е първоаприлска шега на BBC .
И после как да вярвам на хора, които твърдят, че рекламата не е изкуство, а?
.
.
