![alia [алиа]](http://alia.tropot.net/wp-content/themes/elemin/themify/img.php?src=http://alia.tropot.net/wp-content/themes/elemin/uploads/logo/alia6.png&w=600&h=110){kind=logo}
“по пътя” е една от любимите ми рубрики в блога, защото обичам всякакви пътища – за коли, колела, самолети, мотори, планински за пешеходци, морета за лодки. Най-много обичам да се возя всъщност, а навън да вали, да слушам хубава музика и да гледам бялата лента по средата на шосето. Или как вълните се плискат. Или как облаците се като пухкав ванилов сладолед.
Очите ми са пълни със зелено тези дни. Треви, жита, дървета, слънчеви отблясъци, речни камъни, покрити с влажен мъх. Имахме чудесен, мек и бавен Великден на полянка в задния двор, с одеялце, бои, книжки, цветни моливи, колела за пролетно почистване, бира в късния следобед. Отбелязахме и своеобразния край на “Малка книжка за Великден” и сега е моментът да балгодаря на всички, които ми изпращаха ужасно мили писма и снимки, на всички, които ме зарадваха с радостта си да готвят по моите рецепти 
. Надявам се, че сте имали наистина светъл и прекрасен празник!
Ако ми се случи да вляза в дом, където не виждам нито една книга по лавиците, се чувствам объркана. Сякаш къщата е празна, а аз съм нахлула неканена и леко задъхана, за да разбера изненадано, че всички са изчезнали само преди миг и от тях не е останала никаква следа. Дори и да ухае вкусно, дори на печката да къкри кафеварка, а от края на коридора да се чува приглушеното шептене на телевизор… самотно ми е в такива домове. Веднъж, попадайки на подобно място, първото на което се спря погледът ми, беше един телефонен указател. Стар, с кафеви кожени корици, с пожълтели и леко прегънати страници. Помислих си, че може би някой го разгръща понякога, взира се в изоставените му букви и търси имена и номера, на които няма смелост да се обади. Просто случайна мисъл, след която си отдъхнах и продължих спокойно да пия кафе и да бъбря с домакина си.
Наскоро изичислих, че ако чета от 6-годишна и на година прочитам между 50 и 80 книги, до момента съм изчела някъде около 1500. Може и повече да са или по-малко, не знам, но тази цифра ми се струва недостатъчна. В нея трудно се побират всички онези думи, които са ме карали да плача, да затварям очи в блаженство, да ги прошепвам, да се смея с глас, да искам да ги разкажа на колкото се може повече хора, да ги скрия само за себе си, като съкровище, да ги споделя. Трудно се побират и онези книги, които са ме спасявали, били са стъпала в живота ми, на които съм сядала да си отдъхна, казвайки си: “Дали… да, това е.” .
Да, да, любимото ми великденско време най-после настъпи! Още преди няколко години, когато запретнах за първи път ръкави и ужасено започнах да меся тесто за домашни козунаци, си знаех, че това ще се превърне в наистина специално изживяване. Не мога да обясня защо, но за мен правенето на козунаци е като пътуване във времето, сякаш ръцете ми поемат по свой собствен път, докато докосват тестото и донасят от миналото специална дъхавост. Обичам да избирам по каква рецепта да ги направя, да опитвам нови и различни, да правя винаги един класически и едно руло с мармалад, харесвам пухкавите и нежни козунаци с прясно мляко и плътните и тежки с кисело мляко, обичам препечените орехчета отгоре, настърганата лимонова кора и облаците ванилия. И струва ми се любовта ни е взаимна.
Най-важното за мен, при правенето на козунак, е да не се страхувате и тревожите какво ще стане. В крайна сметка – дори и да не се получи идеалният сладък хляб от представите ви, не е ли най-важното, че е било хубаво, докато сте го правили? А ако ръцете ви са смели, резултатът винаги ще бъде успешен и вкусен. Повярвайте ми 
.
Отдавна не съм правила никакви бисквитки, сладки или курабийки, а просто не съм аз, ако не изпичам от време на време по някоя тава. И така до миналата седмица. Искаше ми се да е нещо лесно, бързо, с малко захар и пълнозърнесто брашно, да стават за закуска, за следобед, за чай или пикник, изобщо да са мултифункционални . И те се получиха точно такива!
Оригиналното име на тези сладки е “rock cakes” и буквално преведено означава “скални кексчета”. Произходът им е великобритански и стават популярни по време на Втората световна война, тъй като се приготвят с малко съставки, а са изненадващо вкусни. И, разбира се, всички почитатели на Хари Потър знаят, че те са любимите на Хагрид, който да си признаем ги приготвя наистина твърдички и опасни за зъбите, но Хари и Рон така и никога не се осмеляват да му кажат, че курабийките му са меко казано странни.
Зимата официално си отиде от Германия, а при нас дойде направо лятото – някак сезоните се прескачат тук и от сняг и студ директно минахме на 21 градуса, обилно слънце и цъфтящи треви. Скоро ще цъфнат и вишните, с които Бон е известен, а аз нямам търпение да ги снимам тази година, защото миналата не успях. Всъщност, в началото на април, стана точно година, откакто се преместихме в Бон и макар Нюрнберг да ни липсва с красивите си, застинали в някой минал век улици, младостта и жизнеността, които струят от тукашните кътчета, са прекрасни. Рейн е все още любимото ни място и вече дори открихме сезона на бирата в петък вечер край бреговете й .
Но да се върна на зимата. Изпратихме я с кратко пътешествие в Шварцвалд, което съвпадна и с тукашния Великден. По това време на годината пътищата са натоварени и сякаш всички хотели са заети, но все пак успяхме в последния момент да спретнем кратък план за обиколка.
Март беше снежен. И пълен с много силни книги, които ме изненадаха. Изненадах се и от себе си, защото успяха да ме грабната четива, които съм отбягвала през последните години. Може би не им е бил тогава подходящият момент и е трябвало точно сега да се срещнем, за да мога да ги оценя напълно. Изпращам и последния сняг през прозореца, надявам се вече да идва пролетното слънце.
Гордостта е епидемията на нашия народ. Кръстът, който си носим от векове, наметнат върху гърбовете ни като старо палто, през чийто кръпки вятърът подухва и смразява костите. Гордостта е единственото неотменно качество, което ни остава, когато нищо друго не ни е останало.
Добротата еволюира. Проявите на щедрост, емпатия и състрадание стават все по-обществено достъпни. Все по-лесно е да дарим пари, благодарение на интернет банкирането си, да изпратим стари дрешки в дом с колет, да пуснем смс или два, да отидем на благотворителен концерт. Добротата се превръща в мода.
И тук тези две качества болезнено се сблъскват във вид на “висящо” кафе. Признавам, че малко ми е смешно, докато чета възмутените статуси във Фейсбук срещу тази инициатива. Защото споделената гордост на даващите и нямащите е оръжието, което се бунтува срещу нея с всички сили. Какво ще промени едно кафе, питат социално ангажираните. Все е нещо, казват обикновените хора, които са затрупани с личните си грижи и харесват този начин да направят нещо мъничко.
Днес е Тодоровден и по традиция стопанките на домовете изпичат малки хлебчета-колачета във формата на конче, подкова или конско копито. От предния ден се приготвя и варено жито с мед, което се освещава в църквата и се яде на празника. В някои краища на България в тези кравайчета се слагат орехи и чесън и се раздават на роднини, съседи и приятели. Тъй като св. Тодор се смята за покровител на конете, от тях се слага и в храната им, за да бъдат здрави през годината.
Иска ми се да мога да правя повече неща. Да свиря на пиано, да плета, да шия добре на машина, да извайвам глина, да рисувам с маслени бои, да преда и тъка. Големи цели, малки възможности . И понеже прекарвам ужасно много време в разглеждането на чудесата, които други хора сътворяват, понякога ми се случва и моите пръсти да се вдъхновят. Изминалите седмици бяха всичките такива, под надслова на майсторенето. Почти реших да си купя и шевна машина, но май се отказах. Чета, че тези на приемлива за мен цена не са много качествени, а скъпите са прекалено скъпи за начинаещи.
